Магьосникът

Джонас я заключи и отиде при Корал. Тя го очакваше в приемната, където щеше да се проведе утрешната беседа. В това крило имаше предостатъчно спални, но Корал го беше отвела при мъртвия си брат… и това не беше случайност. И тъй, те се любеха в разкошното легло, което Харт Торин така и не успя да сподели с любовницата си.

Беше великолепно както винаги и Джонас приближаваше към оргазма си, когато първата кула избухна. „Господи Христе, тя е страхотна! — помисли си той. — Като нея няма друга из целия проклет свят.“

Още две експлозии отекнаха една след друга и Корал замръзна за секунда под него, преди да продължи да помпа с алчните си бедра.

— Ситго! — прошепна дрезгаво.

— Ахм! — изръмжа той и се залюля заедно с нея. Беше изгубил желанието да правят любов, но вече бяха стигнали до точката, където беше невъзможно да спрат, дори ако ги заплашваше смърт или нещо по-лошо.

След две минути вече вървеше към площадката пред стаята, а пенисът му се полюшваше като някаква безумна имитация на магически жезъл. Корал го следваше по петите, гола като него.

— Защо сега? — избухна тя, когато Джонас отвори вратата към терасата. — Можех да свърша още поне три пъти!

Той не й обърна внимание. Хоризонтът на запад тънеше в мрак, но над нефтеното поле се издигаше стълб жълта светлина. Нарастваше и ставаше по-ярък пред погледа му; гръмотевичните трясъци от експлозиите отекваха през няколко километровото разстояние.

Чувстваше съзнанието си странно замъглено — усещането си беше там, откакто онзи плъх, Диърборн, чрез кошмарен интуитивен пробив беше разбрал какъв е и го беше изобличил. Любенето с буйната Корал за малко беше смекчило усещането, но сега, докато гледаше към обгърнатата от пожар местност, която допреди малко беше смятал за запас петрол за Добрия, чувството се върна с нарастваща сила; беше като блатна треска, която понякога те напуска, но си остава загнездена в костите ти. „Душата на човек като теб никога не напуска запада“ — бе казал Диърборн. Беше истина, разбира се, и не му беше нужно някакъв младок с жълто около устата да му го напомня,… но мисълта беше особено натрапчива.

Проклетият Уил Диърборн! Къде, всъщност, бяха сега той и неговите благовъзпитани приятелчета? В затвора ли? Джонас смяташе, че вече не са пленници.

Нови експлозии разтърсиха нощта. Хората, които бяха крещели по време на разкриването на убийствата сутринта, крещяха отново.

— Това е най-големият жътвен фойерверк на света! — промълви Корал.

Преди Джонас да й отговори, някой потропа на вратата на спалнята. След секунда Клей Рейнолдс влезе в стаята само по джинси. Косата му беше разрошена, погледът му — див.

— Лоши новини от града, Елдред! — извика. — Диърборн и другите негодници от Вътрешността…

Последваха още три експлозии. Откъм пламтящото нефтено поле на Ситго лениво се издигна червено-оранжева огнена топка, избледня и изчезна. Рейнолдс излезе на терасата и застана до перилата между двамата, без да обръща внимание на голотата им. Като обезумял се втренчи в огненото кълбо, което след миг изчезна — също като хлапетата. Джонас почувства, че странната, сгъстяваща се мъгла в съзнанието му отново се опитва да го обсеби.