Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Нали се сещаш какво би казал Корт за пушка като тази? — попита Роланд и Кътбърт избухна в смях. Алан също се разсмя.
— Кой е Корт? — попита Сюзан.
— Здравеняк, за какъвто Елдред Джонас само се мисли — отвърна Алан. — Беше ни учител.
Роланд предложи да поспят час-два — следващият ден щеше да е наистина тежък. Не чувстваше необходимост да подчертае, че можеше да им е последният.
— Алан, долавяш ли нещо?
— Не още.
— Продължавай в този дух!
— Ще се опитам… но не обещавам нищо! Силата ми не е постоянна… Знаеш го не по-зле от мен.
Шийми се приближи, огледа ги и промърмори:
— Ти си Роланд… Ти Алан… А ти кой си, скъпи Артър Хийт? Как се казваш всъщност?
— Името ми е Кътбърт. — Бърт протегна ръка. — Кътбърт Алгууд. Как си, добре ли си, как си днес?
Шийми стисна ръката му и се изкиска. Беше весел, неочакван звук и ги накара да се усмихнат. Гримасата беше болезнена и Роланд предположи, че ако може да си види лицето, ще открие следи от изгаряния като наказание за това, че се е бил толкова близо до експлодиращите кули.
— Кът-кът-бърт — изкиска се Шийми. — О, божичко! Кът-кът-кът-бърт е много смешно име, нищо чудно, че си такъв забавен човек! Кът-кът-кът-бърт, ха-ха-ха-ха, като истинско пиленце! Голям майтап!
Младежът се усмихна и кимна.
— Мога ли да го убия, ако няма да ни трябва повече?
— Спести ми шума от изстрела, ако обичаш — отвърна му Роланд и се обърна към Сюзан с усмивка. — Ще се поразходиш ли с мен, Сю? Искам да си поговорим.
Тя го погледна, опита се да разчете нещо по лицето му и кимна.
— Добре.
Подаде му ръка. Роланд я пое и двамата излязоха навън. Под насмешливото лице на Демонската лупа девойката почувства как ужасът стяга сърцето й.
5
Вървяха мълчаливо през ароматната трева. Децата понякога се губеха в Лошите треви и умираха, но Сюзан никога не се беше страхувала да идва тук с Роланд, дори когато нямаше звезди, по които да се ориентира; усещането й за посока беше почти безпогрешно.
— Сю, ти не ми се подчини за револверите! — промърмори Роланд.
Тя го погледна с усмивка; беше удивена, но и започваше да се ядосва:
— Значи искаш да се върнеш в килията?
— Не, разбира се! Каква смелост! — Придърпа я към себе си и я целуна. Когато тя се отдръпна, и двамата дишаха тежко. — Но не трябва да нарушаваш заповедта ми този път.
Тя го гледаше прямо, без да казва нищо.
— Знаеш какво се каня да ти наредя.
— Да останем с Шийми в колибата, а вие ще тръгнете на път.
Той кимна.
— Ще го направите ли?
Тя си помисли колко непознато и страшно й се струваше оръжието на Роланд, скрито под нейното серапе; за учудения, изумен поглед на Дейв, когато изстреляният от нея куршум го удари в гърдите и го блъсна назад; за това как се беше опитала да застреля Авери и първият изстрел само беше запалил дрехата й. Нямаха оръжие за нея (освен ако не вземеше единия револвер на Роланд), пък и да имаше, тя не би могла да го използва добре… и, което беше по-важното, не искаше да го използва. Трябваше да мисли и за Шийми, следователно беше най-добре да се подчини на нареждането му.
Роланд търпеливо чакаше. Тя кимна.
— С Шийми ще ви чакаме. Обещавам ти.
Роланд се усмихна с облекчение.
— А сега на свой ред искам честен отговор.
— Стига да мога…
Тя се взря в луната, потръпна под погледа на болезнено — подпухналото й лице и се обърна към него.
— Каква е вероятността да се върнеш?
Той внимателно обмисли отговора си, като все още я държеше за раменете.
— Много по-голяма, отколкото Джонас си мисли. Ще чакаме в края на Лошите треви и вероятно отдалеч ще го забележим да идва!
— Да, табунът коне, който видях…
— Може да дойде и без конете — каза Роланд без дори да осъзнава колко добре следва мислите на Джонас. — Но хората му ще вдигат шум, дори ако се движат без конете! Ако отрядът му е многоброен, ще ги видим.
— А ако ви проследят? Ако Джонас е изпратил разузнавачи?
— Съмнявам се, че ще си направи този труд. — Роланд сви рамене. — Ако е така, ще се наложи да ги убием. Обучени сме да убиваме… ще се справим.
— Не отговори на въпроса ми. Каква е вероятността да те видя отново?
Той се замисли.
— Доста малка — каза накрая.
Тя притвори очи, като че я беше ударил.
— Лошо — промълви. — Но може и да не е толкова зле, колкото си мисля. А ако не се върнеш? С Шийми да тръгнем ли на запад, както беше предишната ни уговорка?
— Да, към Гилеад. Там ще сте на сигурно място и теб ще те уважават, скъпа, независимо какво ще се случи… Но пристигането ти там ще е от голямо значение, особено ако не чуеш танкерите да експлодират. Знаеш го, нали?