Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Този шпат ще те излъже — заговори зад него Халад. — За да извадиш достатъчно дълго острие за меч, трябва да удариш отгоре. Огледай хубаво тази жила и ще видиш, че колкото и чиста да е, камъкът е слаб. Затова е изоставен. Удариш ли го, ще се натроши. И този провал ще опетни следващите ти усилия, ще отслаби магията на сътворяването.
Карса застана пред тъмнокафявия, почти черен кремък.
— Трябва огън да напалиш в основата му — рече Халад. — Да гори непрестанно много дни и нощи. В долината долу няма много дървета, ала в Джаг Одан, отвъд нея, са преминавали безброй стада бедерини. Огън, Карса Орлонг, после — студена вода…
— Не. По този начин се губи всичко, Т’лан Имасс. Не само вашият вид знае истините за камъка. Тази задача е моя и само моя. Стига думи.
— Името, с което ни нарече — изхриптя Уругал. — Как го научи?
Карса се обърна рязко, с изкривено в гримаса лице.
— Глупав Теблор. Така вярвахте. Такива искате да сме. Паднали Теломен Тоблакай. Но падналият винаги може да се изправи отново, Уругал. Били сте някога Т’лан Имасс. Но вече сте Свободните. — И изръмжа: — От скиталчество — до твърдина. От твърдината — дом.
Обърна се и се изкатери по кремъчния стълб. Извади късия малазански меч, огледа за миг каменната повърхност, после се наведе и огледа гладкия, спускащ се до пода на пещерата камък. С върха на меча започна да стърже по върха на стълба, на една длан ширина от острия ръб. Виждаха се следи от стари удари — Т’лан Имасс се бяха опитвали, въпреки думите на Халад, но не бяха успели.
Ровеше жлеба, където трябваше да нанесе удара, и говореше в ума си.
„Байрот Гилд. Делъм Торд. Чуйте ме, след като никой друг не може. Един ден ще счупя веригите си и ще освободя душите, които ме терзаят сега. Не искате да сте сред тях, или така твърдите поне. И аз не искам да ви прегърне Гуглата. Помислих добре над това ваше желание. И съм намерил изход…“
„Двамата с Делъм Торд разбираме намерението, ти, главатарю. Твоят гений непрекъснато ме изумява, Карса Орлонг. Само с нашето съгласие ще успееш. Тъй че дай ни думата си и ще отворим пътя си. Към обятията на Гуглата… или каквото търсиш.“
Карса поклати глава.
„Не само аз, Байрот Гилд. Вие също. Нима го отричате?“
„Не, главатарю. Приеми тогава това, което предлагаме.“
Карса знаеше, че в този миг само той чува призрачните гласове на своите приятели, а те се разтвориха, смалиха се до чиста воля и тя се вля в кремъка. Вля се, за да подири форма, сцепление…
Очакване… Той изтри с длани прахта и ситните камъчета по грапавата повърхност, после стисна с две ръце дебелата дръжка на меча. Надигна го високо над себе си, впи очи в изровения жлеб и посече надолу.
Храсс…
И Карса скочи напред, мечът изхвърча от ръцете му, превъртя се във въздуха. Сгънатите му колене посрещнаха сблъсъка и в същия миг той вдигна ръце да хване дългия кремъчен отломък.
Отломък, дълъг почти колкото ръста му.
Плосък и гладък, той се откърти от стълба и падна в ръцете му. Топлина облиза дланите му и кръв рукна надолу до лактите му. Карса бързо сложи кремъка на пода, вдигна ръце и видя, че са порязани до кокала. „Умник си, Байрот. Изпи от кръвта ми, да подпечаташ сделката.“
— Ти… ни надмина — прошепна смаян Халад.
Карса отиде при торбата си и извади превръзки, игла и конец. Раните нямаше да заберат, разбира се, и бързо щяха да зараснат. Ала все пак трябваше да ги зашие, та да може да се залови с остренето на меча и да го държи здраво.
— Ще вложим сила в оръжието — обади се зад него Уругал. — Та да не се прекърши.
Карса кимна.
— Ще те направим осмия бог на Теблор.
— Не — отвърна той и започна да шие лявата си ръка. — Не съм като вас, Уругал. Не съм Свободен. Самите вие стегнахте веригите около мен. Със собствените си ръце се погрижихте душите на онези, които съм убил, да ме терзаят вечно. Вие създадохте терзанието ми, Уругал. Под такова проклятие не мога да бъда свободен.
— Все пак има място за теб — каза Уругал. — В Дома на Вериги.
— Да. Рицарят на Вериги. Поборникът на Сакатия бог.
— Много си научил, Карса Орлонг.
А той се взря в окървавените си ръце.
— Да, Т’лан Имасс. И ще го видите.
15.
Колко пъти ще хващаш същия път, странниче?