Ковачница на мрак

Беше късно и баща й стоеше сам край огъня, вперил очи в огромното здание на Великия дом. Тя пристъпи до него. Чувстваше се странно празна, почти уплашена от онова, което предстоеше в следващите дни.

— Чака те чудесен дом — каза лорд Джаен и хвана ръката й.

Тя усети топлината на дланта му и намери сила в нея, но също тъй и болезнена тъга. Щеше да го остави и всичко между тях щеше да се промени. Изведнъж Енесдия закопня за живота, останал назад. Прииска й се отново да носи грубите дрехи на детството си и да тича засмяна с Крил в разгорещена гонитба, с петната от мекия плод, който бе хвърлила по него, по предницата на новата му риза. Прииска й се да усети зноя на слънцето от ранните дни, когато то не мигваше зад облак, а въздухът миришеше на свобода, за която изобщо не си беше давала сметка тогава и която никога нямаше да познае повече.

— Съжалявам, че го отпратих — каза баща й.

Беше й казал за страховете си за дома му, но според нея бяха неоснователни. Бяха благородници и един удар по тях щеше да се приеме — от Андарист и от Аномандър, и Силхас — за акт на война. Легионът нямаше да дръзне да направи това, защото щяха да рискуват да изгубят всякакво благоразположение в кралството, започвайки със самата Майка Тъма. Всъщност тя вярваше, че баща й е неискрен с нея, та дори да го правеше за нейно добро.

— Може би е по-добре така — промълви тя, за да потисне с думите болката, която изпитваше, това окаяно чувство на изоставеност — когато най-много бе имала нужда от Крил. — Той не е щастлив. От седмици, може би от месеци дори.

— Е. Разбираемо е — отвърна той.

— Не е — възрази тя.

— Скъпа дъще…

— Защо не може да е щастлив за мен? Ако беше обратното, аз щях да съм щастлива за него!

— Нима? Наистина?

— Разбира се. Любовта е толкова скъп дар, как не бих могла?

Баща й замълча.

След малко тя се намръщи, премислила мълчанието му.

— Просто е егоистично. Той ми е като брат, а никой брат нямаше да е нещастен заради мен.

— Никой брат, вярно. Но пък Крил не ти е брат, Енесдия.

— Знам. Но не това е същественото.

— Боя се, че е това.

— Не съм глупава, татко. Знам за какво намекваш, но не е вярно. Крил не може да ме обича така — познава ме твърде добре.

Джаен се покашля. Не, не беше кашляне. Смях беше.

Реакцията му трябваше да я ядоса, но не можа.

— Мислиш, че не разбирам суетността си? Лекомислието си?

— Дъще, ако разбираш тези неща, значи си всичко друго, но не и лекомислена.

Тя махна пренебрежително и попита:

— Кой е най-незначителният от братята Пурейк? Кой от тях е лишен от амбиция? Кой пръв се усмихва без никакъв повод?

— Усмихва се, защото е влюбен, дъще.

— Преди мен, искам да кажа. Когато го видях за първи път, се усмихваше.

— Любовта му е към самия живот, Енесдия. Това е неговият дар към света и никога не бих го оценил като по-малоценен от тези, които предлагат братята му.