Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
— О, не това имах предвид. Не. Все едно. Твърде късно е, а съм уморена и изнервена. Но никога няма да простя на Крил, че не е тук.
— Нечестно е. Аз бях този, който го отпрати.
— Съмнявам се, че е възразявал много.
— Напротив.
— Но все пак замина.
— Да, защото не би могъл да ми се опълчи. Но мисля, че вече разбирам. Всичко това. Ти го наказваш и искаше той да го разбере. Тъй че според теб, Енесдия, Крил трябва да те е наранил по някакъв начин. Но единственият начин, за който мога да се сетя, ме води към място, където не би трябвало да бъда — не и сега, само на няколко дни от сватбата ти.
Въпреки тежкия халат я побиха студени тръпки.
— Не казвай това — прошепна тя.
— Обичаш ли Андарист?
— Разбира се! Как не бих могла?
— Енесдия. — Той се обърна към нея и я хвана за раменете. — Не би могло да е по-невярно, ако кажех, че не оценявам дара, който притежава Андарист, със самата си същност. Ценя го над повечето други качества у мъж или жена. Защото е толкова рядък.
— Майка имаше ли го? Този дар?
Той примига, а след това поклати глава.
— Не. Но се радвам за това, защото иначе загубата й щеше да е непоносима за мен. Енесдия, кажи ми истината тук и сега. Ако не го обичаш достатъчно, бракът ти с него ще унищожи неговия дар. Може да отнеме десетилетия или столетия, но ти ще го унищожиш. Защото не го обичаш достатъчно.
— Татко…
— Когато някой обича всички неща на света, когато някой притежава този дар на радостта, той не е бронята срещу скръбта, която би могла да си мислиш, че е. Такъв човек стои на ръба на тъгата — няма друг начин, защото да обичаш като него означава да виждаш ясно. Ясно. Андарист се усмихва с разбирането, че тази тъга го дебне, стъпка по стъпка, миг след миг. Ако го нараниш — с хиляда малки рани на пренебрежение или безразличие, — докато залитне и отслабне, скръбта ще го намери и ще го прониже в сърцето.
— Наистина го обичам — отвърна тя. — Повече от достатъчно, повече, отколкото има нужда който и да е мъж. Заклевам се в това.
— Ще се върнем у дома на разсъмване, дъще, и ще понесем всичко, което предстои.
— Ако направим това, татко, ще го нараня, когато е най-уязвим. Ако направим това, унищожавам дара му и живота му.
Той я погледа мълчаливо и тя видя в очите му, че е разбрал истината в думите й. Че вече е много късно.
— Крил постъпи достойно, Енесдия.
— Знам — отвърна тя. — Но съжалявам, че го направи! — Последните думи се задавиха в сълзи и тя отпусна глава на гърдите му.
Баща й я прегърна силно.
— Трябваше да действам — промълви той хрипливо, почти съкрушен. — Трябваше да кажа нещо…
Но тя поклати глава.
— Не, аз съм глупавата. Винаги съм била глупавата — показвах му го достатъчно често.
Тогава заплака и нямаше какво повече да си кажат.
Никакъв разум нямаше в света, реши тя по-късно, докато лежеше безсънна под кожените завивки в каретата. Никакъв разум. Беше отстъпил на лекомислените същества като нея, плъзгащи се през живота в сияен ореол на жалко самооблъщение, където всеки неясен коментар беше обида, а всяка обида лична, и жлъч и злоба вирееха като паразити, в шепот и прикрити погледи. „Това е моят свят, където всичко близо до мен е по-голямо, отколкото всъщност е. Но истината е, че не знам друг начин да живея.“
Никога нямаше да позволи Андарист да се усъмни в нея, никога нямаше да му даде повод да се почувства уязвен. Само във въображението си щеше да е свободна за изневяра и да сънува в прегръдките си един син на Дурав и лицето на млад мъж, който я познаваше твърде добре.
Нарад сънуваше жени. Красиви жени, които се извръщаха от него с отвращение. Бяха се струпали от всички страни и всяко отдръпване го жегваше. Мъчеше се да скрие лицето си, но ръцете му сякаш не бяха негови и бяха сякаш безпомощни в усилието да намерят онова, което искаха да скрият.
Не му беше дадено много по рождение. Не помнеше нито веднъж да се е радвал на възхитения поглед на жена. Нямаше смисъл да слага в сметката всички курви, след като на тях им се плащаше, за да изглеждат доволни. А и те не задържаха погледа си за дълго. Желанието беше нещо, което никое око не можеше да симулира, и липсата му бе съвсем достатъчна, за да обезсили и най-храбрия мъж.
Когато се събуди, примига и зяпна през неподвижните клони и листа, които сякаш бяха накъсали нощното небе. Никога нямаше да бъде желан — дори малката надежда, която беше таил в похабените години преди боя, вече бе мъртва.
Дори боговете не предлагаха честност — не и без да се сключи сделка преди това. В очите му имаше сълзи и замъгляваха гледката. „Сделка? Нищо нямам, което да отстъпя.“ Ако сега боговете го гледаха отгоре, погледът им беше равнодушен и безчувствен. Дори жалостта изискваше една душа да падне на колене, а това нямаше да отстъпи за толкова жалка награда. „Достатъчно жалост получавам тук, между смъртните.