Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
— В такъв случай…
— Има ли някакъв проблем? — попита Торн и погледна часовника си.
— Няма никакъв проблем, сеньор. Разрешителното ви е подписано от генералния директор на биологичните резервати. В ред са… — Родригес се поколеба. — Много е странно обаче, че изобщо сте получили подобно разрешение.
— Защо?
— Не съм наясно с подробностите, но преди няколко години на единия от островите станаха някакви неприятности и след това управлението на резерватите забрани достъпа на туристи до всички острови в района.
— Ние не сме туристи — отбеляза Торн.
— Разбирам, сеньор Торн.
Пак заразглежда документите.
Торн чакаше.
Навън на пистата контейнерите най-после бяха закачени за скобите и се издигнаха над земята.
— Е, сеньор Торн — каза Родригес, — желая ви успех.
— Благодаря — кимна Торн. Прибра документите в джоба си, наведе глава заради дъжда и хукна към пистата.
На около три мили от брега хеликоптерите се измъкнаха от пласта облаци и лъчите на утринното слънце ги обляха. От кабината на първия „Хюи“ Торн имаше идеална видимост. Съзря петте острова, разположени на различни разстояния от брега — назъбени скалисти възвишения, извисяващи се над бурния океан. Бяха по на няколко мили един от друг и несъмнено представляваха част от стара вулканична верига.
Натисна копчето на комутатора и попита:
— Кой от тях е Сорна?
Пилотът посочи напред.
— Наричаме ги Петте смърти. Исла Муерте, Исла Матансерос, Исла Пена, Исла Таканьо и Исла Сорна. Той е онзи големият, последният на север.
— Бил ли си там?
— Никога, сеньор. Все пак мисля, че има място за кацане.
— Откъде знаеш?
— Знам, че преди години летяха дотам. Американци.
— Не са ли били германци?
— Не. Германци не са идвали от… не знам. От войната. След това само американци…
— Кога е било това?
— Не съм сигурен. Може би преди десет години.
Хеликоптерът сви на север и мина над най-близкия остров. Торн видя назъбен вулканичен терен, обрасъл с гъста джунгла. Нямаше никакви признаци на живот или човешко присъствие.
— Местните хора смятат, че тези острови носят нещастие — продължи пилотът. — Нищо добро няма там. — Усмихна се и добави: — Но те са просто невежи. Суеверни индианци.
Полетяха над водата. Остров Сорна беше право пред тях. Без съмнение бе стар вулканичен кратер — оголен, обграден от сивкаво-червеникави скали, ерозирал конус.
— Къде пристават лодките?
Пилотът посочи скалите, в които се разбиваха вълните.
— На източната страна има много пещери, издълбани от водата. Местните хора наричат острова Исла Хемидо. Това означава „стенание“… заради звука, който издават вълните в пещерите. Някои от тях достигат почти до средата на острова и при хубаво време в тях може да се влезе с лодка. Днес обаче такова нещо е невъзможно.
Торн се замисли за Сара Хардинг. Ако бе решила да дойде, трябваше да пристигне малко по-късно същия ден.
— Днес следобед очакваме наша колежка… можете ли да я докарате?
— Съжалявам — отвърна пилотът. — Имаме работа в залива Хуан. Ще се приберем късно вечерта.
— Как би могла да дойде?
Пилотът присви очи и огледа морето.
— Може би с лодка. Вълнението се променя непрекъснато. Ако има късмет…
— А утре ще дойдете ли да ни вземете?
— Да, сеньор Торн. Ще пристигнем рано сутринта. Тогава вятърът е най-благоприятен.
Хеликоптерът приближи от западна посока и се издигна над зъберите край морето. Появи се вътрешността на Исла Гемидо. Приличаше на тази на останалите острови — вулканични хребети и оврази, гъсто обрасли с джунгла. От височина мястото изглеждаше красиво, но Торн си даваше сметка, че придвижването долу ще е дяволски трудно. Вторачи се в зеленината, за да открие някакви пътища.
Хеликоптерът се сниши над централната част. Торн не видя никакви постройки, никакви пътища. Спуснаха се към джунглата.
— Вятърът тук е много лош заради скалите на брега — обясни пилотът. — Можем да се приземим само на едно място. — Погледна навън и добави: — Аха. Ето го. Там.
Торн видя голо място, обрасло с висока трева.
— Кацаме — каза пилотът.
Исла Сорна
Еди Кар, изправен сред високата трева, се обърна с гръб към вихрушката от прахоляк, която вдигнаха излитащите хеликоптери. След миг те се превърнаха в малки черни точки, шумът от двигателите им стихна.