Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
— Можем да поговорим там вътре.
Доджсън го въведе в остъклената будка на пазача, в средата на помещението. Вътре лаят не се чуваше, но те виждаха животните.
— Става дума за нещо много просто — заговори Доджсън. — И много важно.
Луис Доджсън беше на четирийсет и пет, с добродушно лице, леко плешив. Изглеждаше младолик, държеше се любезно. Но външният вид заблуждаваше — този на пръв поглед мил човек беше един от най-безскрупулните и агресивни генетици на своето поколение. Кариерата му беше започнала със скандал — като аспирант в университета „Джон Хопкинс“ бе отстранен, защото си бе позволил да се заеме с генна терапия върху човек, без да поиска нужното разрешение. По-късно, вече като служител на „Биосин“, изпробва ваксина против бяс в Чили, без да обясни на неграмотните селяни, които беше използвал, на какво ги подлага.
И в двата случая Доджсън бе обяснил, че е учен, който няма време и не би могъл да се съобразява с правила, измислени за по-нисши същества. Определяше сам себе си като „ориентиран към резултата“, което всъщност означаваше, че правеше всичко, което според него беше необходимо, за да постигне целта си. Освен това беше неуморен кариерист. В компанията представяше себе си като „изследовател“, макар че не беше в състояние да се заеме с нещо оригинално, нито пък някога го бе правил. В основата си интелектът му беше производен — не бе в състояние да измисли нищо, ако някой друг не го е измислил преди него. Беше много добър в „развиването“ на идеите, тоест открадването на труда на някой друг в ранен етап. В това беше ненадминат. В продължение на много години бе завеждал секцията по реверсивно инженерство в „Биосин“, която на теория трябваше да изследва продуктите на конкурентите и да определя как са направени. На практика обаче това си беше в голяма степен индустриален шпионаж.
Роситър, разбира се, не се заблуждаваше по отношение на Доджсън. Не го обичаше и се стремеше да го избягва. Доджсън винаги поемаше рискове, скъсяваше разстоянията — караше го да се чувства неловко. Наред с това обаче Роситър знаеше, че в областта на модерните биотехнологии конкуренцията е безмилостна. За да оцелее, фирмата имаше нужда от хора като Доджсън. И Доджсън си го биваше за това, с което се занимаваше.
— Ще говоря по същество — каза Доджсън и се обърна към Роситър. — Ако действаме бързо, мисля, че ще успеем да се сдобием с технологията на „ИнДжен“.
Роситър въздъхна.
— Пак ли?
— Знам, Джеф. Знам как се чувстваш. Признавам, че има какво да се каже по въпроса.
— Има какво да се каже?! Може да се каже само, че ти се провали. Опитахме по всички възможни начини. Дявол да го вземе, дори опитахме да купим компанията, защото ти заяви, че е възможно. Оказа се, че не е. Японците не искаха да я продадат.
— Разбирам това, Джеф. Нека обаче не забравяме, че…
— Не мога да забравя — прекъсна го Роситър, — че платихме седемстотин и петдесет хиляди долара на приятеля ти Недри, без да получим нищо срещу тях.
— Но, Джеф…
— След това платихме петстотин хиляди на оня брачен посредник от Дай-Ичи, отново без да получим нищо. Опитите ни да се доберем до технологията на „ИнДжен“ са пълен провал. Това не мога да забравя.
— Въпросът е в това, че се опитвахме да го направим, защото имаше сериозна причина. Тази технология е от основна важност за бъдещето на корпорацията.
— Ти го твърдиш.
— Джеф, светът се променя. Говоря за разрешаването на един от най-важните проблеми, с които ще се сблъскаме през двайсет и първи век.
— Кой е той?
Доджсън посочи към лаещите кучета зад стъклото.
— Изследванията върху животни. Да не се заблуждаваме, Джеф. Всяка година натискът да не се използват животни за опити и изследвания нараства. С всяка година ни атакуват с повече демонстрации, с повече скандали, с повече нападки в пресата. Най-напред надигнаха глас отделни смахнати фанатици и холивудските величия, бега обаче всички припяват в този хор… дори университетските професори говорят, че не било етично маймуните, кучетата, дори плъховете да се подлагат на лабораторни изследвания. Попадал съм на недоволство заради това, че „експлоатираме“ мидите, при все че в повечето ресторанти по света ги сервират за вечеря. Джеф, казвам ти, това няма да престане. Някой ден ще заявят, че нямаме право да използваме дори бактерии, за да създаваме генетични продукти.
— Чак пък толкова…
— Ще видиш. Рано или късно и това ще дойде. И ще трябва да сложим край на всичко. Освен ако сами не създадем животни… Помисли си само… животно, което е изчезнало от лицето на земята и е върнато към живот, теоретически не е никакво животно. Не може да има никакви права. Ако съществува, то е защото сме го направили ние. Създаваме го, патентоваме го, притежаваме го. Идеално поле за експерименти. Вярваме, че ензимната и хормоналната система на динозаврите са много близки до тези на бозайниците. В бъдеще ще можем да изпробваме лекарства върху малки динозаври така, както сега ги изпробваме върху кучета или плъхове… и почти без рискове от юридическо естество.