Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
— Откъде знаеш?
— Само бозайниците боледуват от бяс.
Но сам не беше убеден. От бяс боледуваха топлокръвните… Възможно ли бе компитата да са топлокръвни? Не беше сигурен.
Някъде над тях се чу шумолене. Вдигна очи и видя, че листата се движат, сякаш невидими малки животни скачат от клон на клон. Чу писукане и цвърчене — отчетливи животински звуци.
— Това не са птици — каза Торн. — Възможно ли е да са маймуни?
— Може би — отвърна Малкълм. — Но се съмнявам.
Еди потрепери.
— Предлагам да се махаме оттук.
Върна се до потока и се метна в джипа. Малкълм и Торн го последваха предпазливо до караваната. Компитата се отдръпнаха от пътя им, ала не се разбягаха. Струпани около краката им, те възбудено писукаха. Двамата се качиха в кабината и затвориха вратите внимателно, за да не ударят някое от животните.
Торн седна зад волана и пусна двигателя. Видяха, че Еди вече преминава през потока и се насочва нагоре по склона от другата страна.
— Тези прокомпсо… какво беше… истински са, нали? — чуха гласа му по радиото.
— О, да — отвърна Малкълм. — Съвсем истински.
Пътят
Торн се безпокоеше. Започна да разбира как се чувстваше Еди. Беше построил тези превозни средства, а сега изпитваше неприятното усещане, че е изолиран, че е попаднал на това далечно място, без да ги е изпитал. Продължиха нагоре по стръмния път през тъмната джунгла още петнайсет минути. В кабината стана неприятно горещо.
— Няма ли климатик? — попита Малкълм.
— Не искам да натоварвам акумулатора.
— Мога ли да отворя прозореца?
— Ако смяташ, че няма да има проблеми…
Малкълм сви рамене.
— Защо? — Натисна бутона и стъклото слезе надолу. В кабината нахлу топъл въздух. Погледна Торн и попита:
— Нерви?
— Аха… И още как.
Въпреки отворения прозорец чувстваше как потта се стича по гърдите му.
— Казах ти, че най-напред трябваше да направим изпитанията — обади се Еди по радиото. — Да действаме по правилата. Човек не отива на място, където има отровни кокошки, ако не е сигурен, че колата му ще издържи.
— Колите са наред — отвърна Торн. — Как е нивото на акумулаторите ти?
— Нормално. Много добре. Разбира се, изминали сме само пет мили. Девет сутринта е, шефе.
Пътят сви вдясно, после вляво, след това се заизкачва на зигзаг по стръмнината. Торн трябваше да се съсредоточи изцяло върху управлението на голямата каравана и това донякъде прогони мрачните мисли от главата му.
Пред тях Еди сви вляво и продължи да се изкачва нагоре.
— Не виждам повече животни — каза той. Гласът му прозвуча облекчено.
Най-накрая стигнаха билото на хребета и пътят продължи хоризонтално. Според екрана на ГПС сега се движеха на северозапад, все по-навътре в острова. Джунглата обаче продължаваше да ги притиска от всички страни, та нямаха никаква видимост.
Стигнаха до разклон. Еди отби и спря. Торн видя олющена табела със стрелки към двете посоки. Отляво пишеше „Към блатото“, а вдясно — „Към зона Б“.
— Накъде?
— Към зона Б — отговори Малкълм.
— Добре — кимна Еди и подкара по десния път. Торн го последва. Забелязаха вдясно от тях, че от земята излизат жълтеникави серни изпарения, които бяха оцветили листата в бяло. Миризмата беше силна.
— Вулканични пари — каза Торн на Малкълм. — Както ти предположи.
Минаха край бълбукащо езерце, в краищата на което се бе образувала дебела жълта кора.
— Да… — обади се Еди. — Само че това тук е активно… Всъщност бих казал, че… по дяволите!
Еди натисна рязко спирачките и закова на място. За да не го удари, Торн трябваше да свие рязко встрани. Спря до Еди и го изгледа кръвнишки.
— Еди, за Бога! Какво правиш?!
Но Еди не слушаше.
Гледаше право напред, с провиснала челюст.
Торн също погледна натам.
Точно отпред дърветата край пътя бяха полегнали и през пролуката се откриваше гледка към целия остров на запад. Торн обаче не обърна внимание на панорамния изглед, защото виждаше единствено голямото колкото хипопотам животно, което пресичаше пътя. Не беше хипопотам. На цвят беше светлокафяво, покрито с големи като чинии плочи, а около главата му имаше извит костен гребен, от който излизаха два притъпени рога. Трети рог стърчеше от муцуната му.
По радиото се чу учестеното тежко дишане на Еди.