Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

— У тебе ли са ключовете от сребърните прибори? Добре. За другото не се тревожи! Такива работи са неизбежни, когато се разтуря домакинство, управлявано без това в последно време малко през пръсти. Не искам сега да дигам шум. Бельото е старо и износено... Впрочем трябва да проверим какво още е останало. У тебе ли са списъците? На масата? Добре. Веднага ще проверим.

Те влязоха в спалнята и застанаха за минута тихо един до друг пред леглото, след като госпожа Антония махна бялата кърпа от лицето на мъртвата. Консулшата беше облечена вече в копринената рокля, в която трябваше да бъде изложена днес след пладне горе в залата; от последната й въздишка бяха минали двадесет и осем часа. Понеже бяха извадили изкуствените зъби, устата и страните й бяха хлътнали старчески, а брадичката стърчеше остра и ъгловата. И тримата, впили поглед в тия неумолимо ниско спуснати и здраво затворени клепки, болезнено се мъчеха да познаят в това лице някогашния майчин образ. Но под шапчицата, която старата дама носеше неделен ден, се виждаше като приживе червеникавокестенявата, пригладена перука, с която дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ тъй често бяха се подбивали. Върху юргана бяха пръснати цветя.

— Пристигнаха вече прекрасни венци! — каза тихо госпожа Перманедер. — От всички семейства... Ах, просто от всички! Казах да ги наредят горе в коридора; после ще трябва да ги видите, Герда и Том! Тъжно е, но красиво. И какви големи атлазени панделки...

— Докъде стигнаха със залата? — попита сенаторът.

— Скоро ще свършат, Том. Почти готова е. Тапицерът Якобс работи много усърдно. Пристигна и... — тя преглътна за миг — ковчегът. Но свалете си палтата, мили мои — продължи тя и постави внимателно бялата кърпа на старото й място. — Тук е студено, но в стаята за закуска са позапалили печката. Дай да ти помогна, Герда; с такава разкошна наметка трябва да бъдем предпазливи. Ще ми позволиш ли да те целуна? Знаеш, че те обичам, макар че ти. винаги си ме презирала... Ще ти сваля и шапката... не, няма да ти разваля фризурата! Ах, тези твои хубави коси! Такива коси имаше и мама на млади години. Ех, тя не беше тъй прекрасна като тебе, но по едно време... аз бях вече родена.... тя наистина беше красавица. А сега... Не е ли вярно това, което винаги казваше вашият Гроблебен: „Всички ние ще изгнием“? Макар инак да е прост човек... Да, Том, тези са главните списъци.