Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Един ден я навестиха старите дами Герхарт, потомките на Паул Герхарт. Те дойдоха с пелеринките си, с чиниевидните си шапки и пазарските си чанти от посещения на бедни — не можеха да им запретят да видят бодната си приятелка. Оставиха ги насаме с нея и един бог знае какво й бяха говорили през цялото време, докато седяха край леглото й. Но когато си тръгваха, очите и чертите на лицата им бяха още по-ведри, по-кротки, по-блажени и по-непроницаеми, отколкото преди, а вътре консулшата, със също такива очи и също такова изражение на лицето, лежеше съвсем тихо, съвсем спокойно, по-спокойно откогато и да било по-рано, дишането й беше рядко и мирно и тя явно изпадаше във все по-голяма слабост. Госпожа Перманедер, която измърмори няколко тежки думи подир дамите Герхарт, изпрати веднага да повикат лекарите; но когато двамата господа се изправиха в рамката на вратата, с консулшата стана пълна, изумителна промяна: тя се пробуди, раздвижи и почти изправи. Гледката на тия мъже, на тия двама набърже уведомени медици, изведнъж я върна на земята. Тя им протегна ръце, двете си ръце, и поде:

— Добре дошли, господа! Сега нещата стоят така: днес през деня...

Ала отдавна беше настъпил денят, когато двустранното белодробно възпаление не можеше вече да се крие.

— Да, драги господин сенаторе — каза доктор Грабо в взе ръцете на Томас Буденброк в своите. — Не можахме да го предотвратим, мина и от другата страна, а това всеки път е опасно... Няма какво да ви лъжа, вие го знаете не по-зле от нас. Все едно дали пациентът е на двадесет или на седемдесет години, на това положение във всеки случай трябва да се погледне сериозно; ето защо ако днес ме попитате повторно дали би трябвало да пишете на господин брата си Кристиан, или да му изпратите кратка телеграма, то аз не бих ви спрял, бих си помислил дали е уместно да кажа: недейте!... Впрочем как е той? Много забавен човек; винаги ми е бил крайно симпатичен... Ради бога, драги сенаторе, не теглете някакво прекалено сериозно заключение от думите ми! Не че е налице непосредствена опасност, ах, аз постъпвам неразумно, че изобщо, изговарям тая дума! Но при тия обстоятелства, знаете ли, винаги трябва да очакваме отдалеко случайности, които не Могат да бъдат предвидени. Ние сме извънредно доволни от вашата уважаема госпожа майка като пациентка. Тя ни помага юнашки, не ни изоставя... да, без комплименти, като пациентка тя е незаменима! Ето защо нека се надяваме, драги господин сенаторе, нека се надяваме! Нека се надяваме на най-доброто!