Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

— А аз ти казвам... — поде Кристиан.

И сега всичко премина в препирня, насечена, дребнава, жалка препирня без определена тема, без някаква друга цел, освен взаимно да се обиждат и да се раняват до кръв с думи. Кристиан се върна към характера на брата си и изравяше от далечното минало отделни случки, неприятни анекдоти, които трябваше да изтъкнат егоизма на Томас и които Кристиан не бе могъл да забрави, а непрекъснато бе носил със себе си и пропил със злъч. Сенаторът пък му отвръщаше с думи на прекалено презрение и заплахи, за които след десет минути се разкайваше. Герда бе подпряла леко глава върху ръката си и наблюдаваше двамата с прибулени очи и някакво неопределимо изражение на лицето. Госпожа Перманедер повтаряше непрекъснато в отчаяние:

— А в съседната стая лежи мама... А в съседната стая лежи мама!

Кристиан, който още в течение на последните реплики се движеше напред-назад из стаята, най-сетне напусна полесражението.

— Добре! Ще видим! — извика той и с разрошени мустаци и зачервени очи, с разкопчан жакет, с кърпичка в спуснатата надолу ръка, разпален и екзалтиран, излезе и тръшна вратата зад себе си.

Сенаторът постоя още един миг прав в настаналата внезапна тишина, като гледаше в посоката, гдето беше изчезнал неговият брат. После седна мълчаливо, взе отново с къси движения книжата в ръце и приключи със сухи думи, каквото още имаше да приключва, след което се облегна назад на стола, започна да глади краищата на мустаците между пръстите си и потъна в мисли.

Сърцето на госпожа Перманедер туптеше, преизпълнено от страх. Въпросът, важният въпрос не биваше да се отлага по-дълго; той трябваше да бъде разгледан, брат й трябваше да отговори на тоя въпрос. Но, ах, имаше ли той сега настроение да прояви благочестие и кротост?

— Том... ами... — поде тя, като погледна първом към скута си и после направи плах опит да прочете нещо в лицето му. — Мебелите... естествено, ти прецени вече всичко... Вещите, които са наши, сиреч на Ерика, на детето и мои... ще останат тук... с нас... Накъсо: какво ще правим с къщата? — попита тя и закърши скрито ръце.

Сенаторът не отговори веднага, а продължи още известно време да суче мустаците си и да се взира с мрачен размисъл в себе си. После пое дъх и се изправи.

— Къщата ли? — попита той. — Естествено тя принадлежи на всинца ни... на тебе, на Кристиан и на мене... което е най-смешното: и на пастор Тибуртиус, защото тази част влиза в наследството на Клара. Аз не мога да взема решение сам, а трябва да получа вашето съгласие. Разбира се обаче от само себе си, че следва да я продадем колкото е възможно по-скоро — заключи той, като сви рамене.

Въпреки това по лицето му мина някаква сянка, като че той се изплаши от собствените си думи.

Главата на госпожа Перманедер клюмна ниско; ръцете й престанаха да се притискат една о друга и изведнъж се отпуснаха във всички стави.