Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Изведнъж тя пак започна да отговаря на нещо, което другите не чуваха, както по-рано.
— Да, Жан, няма да се забавя!... — И веднага след това: — Да, мила Клара, ида!...
После борбата започна отново. Все още борба със смъртта ли беше? Не, сега тя се бореше с живота за смъртта.
— На драго сърце... — изпъшка тя — не мога... Нещо за сън! Господа, имайте милост! Нещо за сън!...
Това „имайте милост“ накара госпожа Перманедер да изхлипа високо, а Томас изстена тихо, като за миг улови с ръце главата си. Но лекарите знаеха дълга си. Трябваше при всички обстоятелства да продължат колкото е възможно повече тоя живот заради домашните; ако й дадяха приспивателно, тя веднага щеше безпрепятствено да предаде богу дух. Лекарите не бяха на тоя свят, за да довеждат смъртта, а за да запазят на всяка цена живота. За това говореха и известни религиозни и морални основания, за които бяха слушали още в университета, макар в тоя миг да не си спомняха за тях... Наопаки, те подсилваха с различни средства сърцето и на няколко пъти постигаха за момент облекчение, посредством предизвикване на повръщане.
Към пет часа борбата стана, още по-страшна. Консулшата, изправила се в гърч и с широко разтворени очи, замаха с ръце наоколо си, като че търсеше опора или други ръце, които се протягаха към нея, и непрекъснато отговаряше на всички страни във въздуха на викове, чувани само-от нея, и които сякаш ставаха все по-многобройни и по-настойчиви. Като че тук бяха не само покойният й съпруг и дъщеря й, а така също родителите й и родителите на нейния мъж, и неколцина други роднини, умрели преди нея; и тя назоваваше малки имена, по които никой в стаята не би могъл веднага да каже за кои покойници се касаеше.
— Да! — извика тя и се заобръща на различни страни. — Ида вече... Веднага... Ей сега... Не мога... Някакво средство, господа...
Към пет и половина настана един миг на спокойствие. И после, съвсем неочаквано, по състареното й, разкривено от страданието лице мина тръпка, някаква внезапна, страхотна радост, някаква дълбока, тръпна, плаха нежност; тя разпери светкавично ръце и с буйна, непосредствена бързина — от която можеше да се разбере, че между това, което беше чула, и отговора й не беше минал дори един миг — извика високо с израз на безусловно послушание и безгранична, преизпълнена от страх и обич покорност и всеотдайност:
— Ето ме!...
И издъхна.
Всички изтръпнаха. Какво беше това? Кой я повика, та тя го последва незабавно?
Някой дръпна завесата на прозореца и угаси свещите, а доктор Грабо с кротко лице затвори очите на мъртвата.
Всички зъзнеха в бледата есенна утрин, която изпълни стаята. Сестра Леандра закри тоалетното огледало с платно.
ГЛАВА ВТОРА
През отворената врата в стаята на мъртвата се виждаше госпожа Перманедер, която се молеше. Тя беше сама: коленичила близко до леглото пред един стол, тя беше сплела ръце върху седалката и мълвеше с наведена глава. Жалейното й рухо се разстилаше върху пода. Тя прекрасно чу, че братът и снахата влязоха в стаята за закуска и неволно се спряха в средата, за да я изчакат да свърши молитвата си, ала това не я накара да бърза; накрая по навик се покашля сухо, прибра с бавна тържественост полите на роклята си, изправи се и се запъти без следа от смущение и с напълно достолепна осанка към близките си.
— Томас — каза тя не без твърдост, — що се отнася до Северин, струва ми се, че покойната ни майка е кърмила змия в пазвата си.
— Как така?
— Страшно ме ядоса. Човек може да загуби самообладание и да се забрави... Има ли тази жена право да вгорчава така просташки скръбта ни през тия дни?
— Но кажи, какво е станало?
— Най-напред тя проявява възмутителна алчност. Отива пред гардероба, изважда мамините копринени рокли, метва ги на ръката си и тръгва да излезе. „Рикхен, казвам аз, къде отивате с тия дрехи?“ „Те са ми обещани от госпожа консулшата!“ „Мила Северин!“ — казвам аз и с крайна сдържаност й давам да премисли привързаността на постъпката си. Мислиш ли, че постигнах нещо? Тя взима не само копринените рокли, взима на това отгоре цял куп бельо и си отива. Аз не мога да се бия с нея, нали?... И не само тя... Момичетата също. От къщи се изнасят цели кошове дрехи и бельо. Прислугата си поделя нещата открито, пред очите ми, защото ключовете от гардеробите са у Северин. „Госпожице Северин, казвам аз, моля, дайте ми ключовете!“ Но какво ми отговаря тя? Заявява ми с ясни и прости думи, че съм нямала право да й заповядвам, не била на служба у мене, не аз съм я била ангажирала и щяла да държи ключовете, докато напуснела!