Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Кристиан получи Няколко мебела, един часовник за маса в стил ампир и дори хармониума; той изглеждаше доволен. Но когато стигнаха до подялбата на сребърните прибори, бельото и различните сервизи за ядене, той започна за всеобща почуда да проявява усърдие, което би могло да бъде наречено алчност.

— Ами аз? Ами аз? — питаше той. — Все пак ще помоля да не ме забравяте напълно.

— Че кой те забравя? Аз съм ти отделил... виж сам... отделил съм ти дял чаен сервиз със сребърна табла. Празничният сервиз с позлатата може да влезе в работа само на нас, а...

— Аз съм готова да взема всекидневния с рисуваните лукчета — каза госпожа Перманедер.

— Ами аз?! — извика Кристиан с онова негодувание, което понякога го обземаше, караше бузите му да изглеждат още по-мършави и му придаваше някакъв странен вид. — Аз бих желал да взема участие и в подялбата на сервизите за ядене. Колко лъжици и вилици ще ми дадете? Както виждам, кажи-речи, няма да ми дадете нищо...

— Но, драги, какво са ти притрябвали тези неща? Те не могат да ти послужат за нищо. Не мога да разбера... По-добре ще бъде подобни вещи да останат в семейството...

— Дори само като спомен от мама — отвърна упорито Кристиан.

— Драги приятелю — отвърна доста припряно сенаторът, — не съм разположен да се шегувам... но ако се съди по думите ти, изглежда, че имаш намерение да поставиш върху скрина някой супник, за да си спомняш за мама. Моля те да не мислиш, че искаме да те надхитрим. Това, което ще получиш в по-малко от движимото имущество, ще ти бъде заменено, разбира се, под някаква друга форма. Същото се отнася и до бельото...

— Не искам пари, искам бельо и сервиз за ядене.

— Но какво ще правиш с тия неща, дявол да го вземе?

Сега обаче Кристиан отговори така, че накара Герда Буденброк да се обърне бързо към него и да го погледне с някакво загадъчно изражение в очите си, сенаторът да свали много бързо пенснето от носа си и да се втренчи в лицето му, а госпожа Перманедер дори да скръсти ръце. Ето какво каза той:

— Хм, с една дума, мисля рано или късно да се оженя.

Той го каза доста тихо и бързо, с късо движение на ръката, сякаш подхвърляше нещо на брата си над масата; после се облегна назад на стола и очите му зашариха неспокойно из стаята с някакво сърдито, почти обидено и забележително разсеяно изражение.

Настана продължителна пауза. Най-сетне сенаторът каза:

— Трябва да признаем, 'Кристиан, че си позакъснял с тия планове... естествено, ако приемем, че тези планове са реални и изпълними, а не от рода на ония, които по-рано веднъж безразсъдно изложи пред покойната мама.

— Не съм променил намеренията си — каза Кристиан, все още без да погледне някого и със същото изражение на лицето.

— Невъзможно. Значи, чакал си само да умре мама, за да...

— Да, проявих това внимание към нея. Изглежда, Томас, ти мислиш, че у тебе се е събрала цялата тактичност и изтънченост на света?

— Не зная какво ти дава право да говориш така. Във всеки случай удивен съм от обхвата на твоето внимание. В деня след мамината смърт си готов да прокламираш непослушанието си спрямо нея.