Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

И сестра Леандра дойде. Тя слагаше тихо чантата си настрана, сваляше наметката си и сивата касинка, която носеше върху бялата, и подлавяше с кротки, радушни думи и движения работата си, при което броеницата, провесена на колана й, тихо потракваше. Тя се грижеше денем и нощем за разглезената и не винаги търпелива пациентка, а после се прибираше — безмълвно и като че засрамена от човешката слабост, на която бе подчинена — у дома, за да по-дремне и отново да се върне при болната.

През това време я заместваше друга сестра, понеже консулшата изискваше постоянно дежурство край леглото си. Колкото повече се влошаваше състоянието й, толкова повече всички нейни мисли, целият неин интерес се насочваше към болестта и, която тя самата наблюдаваше със. страх и явна, наивна ненавист. Тя, някогашната светска дама с нейната тиха, естествена и трайна любов към благоденствието и към живота изобщо, бе запълнила последните си години с набожност и благотворителност. Защо? Може би не само от дълбока почит спрямо покойния си съпруг, а и от несъзнателния стремеж да се помири с небето заради силната си виталност и да го накара един ден то да й отреди лека смърт въпреки нейната страстна привързаност към живота? Но тя не можеше да умре леко. Като се оставеха настрана някои болезнени преживелици, снагата й беше останала напълно непревита, а погледът й бистър. Тя обичаше да дава хубави гощавки, да се облича изискано и богато, да не обръща внимание и да потуля неотрадните неща, които се намираха или ставаха около нея, и самодоволно да взема дял от високото уважение, с което надлъж и нашир се ползуваше големият й син. Тази болест, това белодробно възпаление беше нахълтало в изправеното й тяло без някакъв предварителен душевен процес да беше улеснил разрушителното му дело — без оная подривна работа на страданието, която бавно и болезнено ни откъсва от живота или от условията, при които сме го получили, и разбужда в нас благатия копнеж за края, за други условия, за покой... Не, старата консулша чувствуваше много добре, че въпреки християнския си живот през последните години не беше готова да умре; и я изпълваше със страх смътната мисъл, че тази болест — ако тя беше последна нейна болест — в сетния час, с ужасна бързина и напълно самостойно ще сломи с телесни мъки съпротивата й, неизбежно ще я накара да се предаде сама.