Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
— Да, понеже стана дума за това. Главното за мене обаче е, че мама не може вече да се ядосва от моята постъпка. Нито днес, нито след една година... Боже мой, Томас, мама не беше безусловно права, а само от нейна гледна точка, която аз зачитах, докато тя беше жива. Тя беше стара жена, жена от по-друго време, с по-друг мироглед...
— Хм, ще ти забележа, че този мироглед, поне по отношение на въпросната точка, е и мой.
— Аз не мога да се съобразявам с него.
— Длъжен си да се съобразяваш с него, приятелю.
Кристиан го погледна.
— Не! — извика, той. — Не мога! Казвам ти, че не мога... Аз сигурно зная най-добре какво трябва да сторя. Аз съм пълнолетен...
— Ах, това твое „пълнолетие“ е нещо много външно у тебе! Ти съвсем не знаеш какво трябва да сториш.
— Зная. Първо, действувам като честен човек... ти не взимаш пред вид положението на нещата, Томас! Присъствието на Тони и Герда не ни позволява да говорим подробно но тоя въпрос. Но аз ти казах и по-рано, че имам задължения. Последното дете, малката Гизела...
— Не зная и не искам да зная за никаква малка Гизела! Убеден съм, че те лъжат. На всеки случай спрямо особа като тая, за която загатваш, ти нямаш никакво друго задължение освен предписаното от закона; него можеш да изпълняваш и занапред както досега...
— Особа ли, Томас? Особа? Заблуждаваш се по отношение на нея. Алина...
— Мълчи! — извика гръмогласно сенатор Буденброк.
Сега двамата братя се гледаха втренчено в лицата над масата. Томас беше бледен и трепереше от гняв, а Кристиан разтвори силом малките си, кръгли, хлътнали очи, клепките на които внезапно бяха се възпалили, и от негодувание така раззина уста, че мършавите му бузи изглеждаха съвсем издълбани. Малко по-долу от очите му се появиха две-три червени петна. Герда поглеждаше с доста подигравателно изражение ту единия, ту другия, а Тони закърши ръце и каза умолително:
— Том... Кристиан... В съседната стая лежи мама!
— Ти си дотам лишен от всяко чувство на срам — продължи сенаторът, — че се осмеляваш... не, че не ти струва никакво усилие да назовеш това име тук и при тия условия! Тази твоя нетактичност е нещо ненормално, патологично...
— Не мога да проумея защо да не назовавам името на Алина! — Кристиан беше така чрезмерно възбуден, че Герда го наблюдаваше с растящо внимание. — Както чу, Томас, аз го назовах; мисля да се оженя за нея, защото жадувам да имам свой дом, да имам спокойствие и мир... и забранявам, чуваш ли... употребявам съзнателно тая дума... забранявам всякаква намеса от твоя страна! Аз съм свободен, аз съм на себе си господар...
— Ти си глупак! Денят, в който ще отворим завещанието, ще ти даде да разбереш до каква степен си свой собствен господар! Взети са мерки, разбираш ли, да не прахосаш и майчиното наследство така, както вече прахоса предварително 30 000 марки. Остатъка от твоето състояние ще управлявам аз и ти няма да видиш в ръцете си повече от тия пари, които са ти определени да получаваш месечно, кълна ти се!
— Хм, ти самият сигурно най-добре знаеш кой е подсторил мама да вземе тия мерки. Но все пак ме удивлява, че мама не е натоварила с тая задача някого, който да ме чувствува по-близък и да е привързан към мене по-братски от тебе...
Сега Кристиан беше напълно извън себе си; започна да говори неща, каквито досега дори не бе загатвал. Наведен над масата, чукаше непрекъснато по нея с върха на свития показалец и с настръхнали мустаци и зачервени очи гледаше втренчено нагоре към брата си, който стоеше прав и побледнял го гледаше отвисоко с полуспуснати клепки.
— Сърцето ти е пълно със студенина, зложелателство и неуважение към мене — продължи Кристиан и гласът му беше едновременно глух и креслив. — Откак се помня като човек, от тебе винаги лъхаше такава студенина към мене, че в твое присъствие аз винаги зъзнех... да, може би се изразявам малко странно, но така го чувствувах. Ти ме отблъскваш... отблъскваш ме дори само като ме погледнеш, макар че почти никога не ме поглеждаш. И какво ти дава право за това? Та ти също си човек и имаш своите слабости! За нашите родители ти винаги беше по-добрият син; но ако действително стоиш толкова много по-близко до тях, отколкото стоя аз, би трябвало също тъй да усвоиш що-годе от техния християнски начин на мислене, та ако си лишен напълно от каквато и да било братска обич, да можем да очакваме от тебе поне следа от християнска обич. Ти си лишен дотам от всякаква обич, че не ме навести... не ме навести нито веднъж в болницата, когато в Хамбург легнах от ставен ревматизъм.