Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Той разгъна книгата и се опита да прочете тайнствените букви.
„Моето завещание е последното ми желание.
Ти, който намериш ключа на завещанието ми, когато аз не съм вече жив, и разбереш съдържанието му, ще научиш кой е бил този, който ти изсипа в полата такова голямо богатство.
Аз, който се намирам в Петропавловската крепост, се казвам абат Фалиери.
За дълги години не съм дръзнал да си кажа името, защото се страхувам, че тези петербургски варвари ще ме измъчват, но в тази тържествена минута искрено казвам, че аз съм абат Ернесто Фалиери, изобретателят на динамита, на това вещество, което ще играе голяма роля в света.
Заклевам се в това си писмо, че аз не изнамерих динамита с цел да убивам хората, а за да разбивам планини и канари, които отделят хората. С него правят проходи и канали за улеснение на съобщенията.
Въпреки че хората са го употребявали, за да отмъщават на враговете си, Бог ми е свидетел, че такава цел не съм имал.
Ето вече шест години, откакто съм тука, в тази тъмница, и съм изгубил всяка надежда да се спася и всяка минута очаквам своята смърт. Не е право да Отнеса тайната на онзи свят, ако умра.
Зная едно място, гдето се намира голямо богатство, а ако бях свободен, бих го взел само с посягане на ръцете.
Не ми бе възможно да пробия стените на тази тъмница и да се отърва от ръцете на пазачите, за да мога да направя света щастлив с това богатство. И така трябва да остана в тази подземна дупка с цялото си богатство.
Провъзгласявам този, който намери този документ, който нося винаги на гърдите си, за единствен мой наследник.
По един чуден начин се добрах до това богатство.
В 1870 година аз, абат Ернесто Фалиери, живях в Неапол, като се занимавах с алхимически студии и се прочух скоро с медицинските си познания.
Щом в някоя къща се появеше опасна болест, повикваха незабавно мене, чудния човек — така ме наричаха те, — за да ги избавя от смъртта.
При все че не бях лекар, като химик открих разни цярове, масла, прахове, които бяха за чудо много лековити. Извърших със сръчност също и разни операции и въпреки че нямах никаква диплома, полицията не ме преследваше.
Появи се по едно време в Неапол холерата. Помагах навсякъде, където отивах, и им давах надежда за живот. И често те си казваха: Ще живеем сега, тъй като тука е абат Фалиери.
Отвсякъде получавах подаръци и похвали, тъй също кралят ми изпрати златен медал и диплома.
Не след дълго потуших холерата в Неапол, тогава пък се яви в Рим и се приготвих за път към този вековен град.
След пристигането ми в Рим в стаята ми дойде един висок човек, който ми каза:
— Вие сте известният лекар абат Фалиери, който стана прочутият световен оператор, дойдох да ви помоля да помогнете на един болен.
— Ако мога само — казах аз.
— Пратете тогава скоро за инструментите си, тъй като може да ви потрябват.
Аз взех инструментите си и тръгнах с него.
— При кого ме водите? — запитах аз.
— При жена ми — каза той. — Не те водя при болен човек, а при мъртва жена.
— При мъртва жена? Мъчно ще мога тогава да й помогна.
— Вие ще ми направите такава услуга, за която ще ви бъда вечно признателен. Слушайте тогава: Моята жена е римлянка, а аз съм русин. Следвах в Рим и там се запознах с Бианка, дъщерята на доста богат и известен римлянин, влюбих се в нея и след няколко седмици се оженихме. Не бяха изминали три седмици от сватбата ни и тя умря на ръцете ми.
— Бедни човече! — казах му съчувствено.
— Да, нещастен съм наистина, още повече че баща й не ми позволява да пренеса тялото й в Русия, там да го заровя. Затова повиках вас да ми помогнете.
— По какъв начин? — попитах аз.
— Много просто; ще извадите сърцето на жена ми, за което, много моля, не ми отказвайте, поне така да се утеша за смъртта на жена си. И тогава, когато не мога да имам тялото й, ще взема сърцето й, което тъй горещо ме обичаше, за да го заровя в моята родина.
Не можах да откажа на този нещастен човек и му подадох ръката си в знак на съгласие.
След няколко минути се спряхме пред едно чудесно здание. Качихме се по стълбите и след малко спътникът ми се спря пред една ниска врата, турна ключа в бравата и вратата се отвори.
В стаята, в която влязохме, слаба светлина осветяваше трупа на мъртва жена, поставена на една маса.
— Това е всичкото ми богатство, което притежавам на света — каза спътникът ми. — Направете бързо операцията и простете, че ще изляза, тъй като не мога да гледам.
Чух го след малко, като слизаше по стълбите; аз отворих чантата и се доближих до сандъка на умрялата.
Не бях никога виждал толкова красиво лице като нейното.