![Златният бряг [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/7/9/zlatniyat-bryag-bg-download.jpg)
Златният бряг [bg]
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Сатър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златният бряг [bg]». Краткое содержание книги:
— Аха. Аниело влиза вътре, както си е с половин лице, а вдовицата почти пада мъртва в ковчега с Еди.
Той се разсмя и аз го последвах. Ха-ха-ха.
— Видя ли това? — попита ме той.
— Чух за него, като пристигнах.
— Аха. Господи, защо не си слага някакъв шал или нещо такова.
— Ще му спомена за това, когато обядваме заедно.
Поговорихме още няколко минути. Аз обикновено съм добър на безсмислените разговори по коктейлите, но ми беше трудно да намеря нещо общо с Поли, особено след като той ме смяташе за някой друг.
— Играеш ли голф? — попитах го аз.
— Голф ли? Не. Защо?
— Много отморяваща игра, почиваш си при нея.
— Така ли? Искаш да си почиваш? Защо? Ще си почиваш като остарееш. Като умреш. Какво прави Джими?
— Същите стари глупости.
— Аха? По-добре да си пази задника. Не е моя работа, но на негово място бих оставил „дръпнатите“ за малко на мира. Разбираш ли?
— И аз същото му казвам.
— Така ли? Хубаво. „Дръпнатите“ можеш доста да ги стягаш, но ако прекалиш, започват да беснеят с малките си жълти юмручета. Джими трябва да знае това.
— Наистина трябва.
— Аха. Ей, предай на Джими много поздрави от Поли.
— Разбира се, ще му предам.
— И му напомни, че трябва да огледаме онова място на „Канал Стрийт“.
— Добре.
Поли се отдалечи, поклащайки се като гъска, и се блъсна в някой друг. Направих няколко крачки към бара и усетих потупване по рамото. Обърнах се, за да видя един огромен джентълмен, който приличаше на кроманьонец.
— За какво ти говори Дебелият Поли? — попита ме той.
— Обикновени глупости.
— Какви са обикновените глупости?
— Кой го интересува?
— Ей, приятел, ако не знаеш кой съм, по-добре поразпитай наоколо.
— Окей.
Отидох до бара и си налях една самбука. Как е възможно, чудех се възмутено аз, някой от тези хора да ме вземе мен, Джон Уитмън Сатър, за един от тях? Погледнах се в едно стенно огледало. Същият си бях. Но вероятно дъхът ми все още миришеше на чесън и puttanesca сос.
Във всеки случай попитах един млад мъж на бара:
— Кой е този?
И посочих с глава към кроманьонеца.
Той погледна първо него, след това мен.
— Не знаеш кой е този? Да не си от Чикаго или от Марс?
— Забравил съм си очилата.
— Аха? Ако не знаеш кой е този, значи не трябва да знаеш.
Това прозвуча съвсем категорично, затова изоставих темата.
— Играеш ли голф?
— Н-не. — Младият човек се наведе към мен и прошепна: — Това е Сали Да-да.
— Добре.
Сега вече имах три Сали в живота си: Сали Грейс; Сали от „Стардъст Дайнър“; и един джентълмен, който, ако правилно си спомнях думите на Манкузо, бе роден Салваторе с цяло фамилно име, но който очевидно не бе успял да напредне много в говора от детското столче. „Как е малкият Сали? Да-да-да. Иска ли Сали па-па?“
— Това е баджанакът на Епископа — казах аз.
— Аха. Сали е мъж на сестрата на жената на Епископа.
Как се казва тя?
— Анна.
— Не, сестрата.
— Мария, нали?
— Аха… не… няма значение. Защо питаш за Сали Да-да?
— Той ми каза да поразпитам за него.
— Така ли? Защо?
— Иска да знае за какво съм говорил с Дебелия Поли.
— С Дебелия Поли не бива да говориш за нищо.
— Защо?
— Ако не знаеш, по-добре разбери.
— Дебелият Поли говори твърде много — рискувах аз.
— За това си прав. Дебелият Поли по-добре да си пази задника.
— И Джими Лип ще е по-добре да си пази задника.
— Защо?
— Твърде много се е заял с „дръпнатите“.
— Пак ли? Какво му става на този глупак?
— Твърде много слуша кръщелника си.
— Кой кръщелник?
— Аниело. Не, Джони. Не…
Трябваше да помисля как бяха връзките.
Младият мъж се разсмя.
— Мислех, че ще кажеш кръщелника му Джоуи. Аз съм Джоуи. А ти кой си?
— Джон Уитмън Сатър.
— Кой?
— Адвокатът на Епископа.
— Ах… да… видях те по новините. Джак извън играта ли е?
— Не, в играта е. Аз съм само фасадата.
— Аха. Чух за това. Какво искаш от Сали Да-да?
— Просто да си поговорим.