Гравитационна дъга [bg]

Оказва се, че през декември 1904 година адмирал Рождественски, командващ ескадра от 42 руски бойни кораба, е навлязъл в пристанището Людерицбухт, Югозападна Африка. Това е в разгара на Руско-японската война. Рождественски плава към Тихия океан, на помощ на другия руски флот, обкръжен вече няколко месеца в Порт Артур от японците. От Балтика, покрай Европа и Африка, после на север около последното азиатско крайбрежие, това е едно от най-драматичните морски пътувания в историята: седем месеца и 33 000 километра, до онзи ден в самото начало на лятото във водите между Япония и Корея, когато и където някой си адмирал Того, притаен в засада, изплава иззад остров Цушима и още преди смрачаване напълно разгромява Рождественски. До Владивосток стигат само четири кораба. Почти всички останали са потопени от коварния японец.

Бащата на Чичерин бил артилерист на флагмански кораб „Княз Суворов“. Флотът спрял в Людерицбухт в опит да зареди въглища. Ураганни ветрове вилнеели из препълненото малко пристанище. „Суворов“ непрекъснато се блъскал в зареждащите го кораби-въглищарки, разкъсвал бордовата си обшивка, изпотрошени били много от оръдията стрелящи с 6-килограмови гюллета. Налитали бури, мазен въглищен прах се завихрял и полепвал навсякъде, по човешка плът и стомана. Моряците работели денонощно, вечер слагали прожектори на палубите, мъкнели чували с въглища, полуослепели от ярката светлина, изгребвали с лопати, потели се, кашляли и роптаели. Някои полудявали, други опитвали да се самоубият. След две денонощия от тази програма Чичерин-старши избягал в самоотлъчка и до приключването на товаренето не се показвал. Намерил една млада херероска, загубила мъжа си във въстанието против немците. Слизането на брега изобщо не влизало в плановете, а дори и в мечтите му. Какво знаел той за Африка? В Санкт Петербург оставали жената и детето му, което едва успявало да се преобърне. Дотогава по-далеч от Кронщат не бил стигал. Искал просто само да отдъхне от товаро-разтоварните наряди и онагледяването им… от онова, което са щели да му кажат черните въглища и бялата електродъгова светлина… безцветието и съпътстващата го нереалност… но позната нереалност, предупреждаваща: Всичко Това Е Инсценирано, За Да Видят Как Ще Постъпя Затова Не Трябва Да Правя Нито Едно Погрешно Движение… в последния ден от живота му, когато японското желязо летяло към него от далечните почти невидими в мъглата кораби, той щял да помисли за бавно овъгляващите се лица на онези, които смятал, че познава, хора превърнати във въглища, в лъскави древни въглища проблясващи с всеки свой кристал, в дрезгавото пращене на яблочковите свещи726, всеки отделен слой на електродите им безгрешно напластен… въглеродна конспирация, макар той никога да не я определял като „въглеродна“, това била силата, от която бягал, усещането за прекалено много безсмислена сила, течаща в погрешна посока… той подушвал Смърт в нея. Изчакал корабният старшина да се обърне да запали цигара, и просто тръгнал, — всички те били прекалено черни, изкуствено черни, за да бъде лесно забелязано бягството му — и на брега открил неподправената чернота на сериозното херероско момиче, тя му се сторила като живителен полъх след дълго затворничество, и останал с нея в покрайнините на равното тъжно градче, близо до железопътната линия, в едностайна барака построена от клони, сандъци, тръстика и кал. Дъждът блъскал. Влаковете ревели и пухтели. Мъжът и жената не излизали от леглото и пиели кари, приготвяно от картофи, грах и захар и означаващо „смъртоносно питие“ на езика на хереросите. Наближавала Коледа и той й подарил медал, получен за някакво артилерийско учение, отдавна в Балтийско море. До деня, когато си тръгнал, те били научили имената си и по няколко думи на съответните езици — страх, щастлив, сън, любов… началото на едно ново наречие, елементарен хибриден жаргон, употребяван навярно само от тях двамата в целия свят.