Гравитационна дъга [bg]

Имаше ли какво да отбележи Чичерин? Беше ли изобщо Чичерин там? Седеше ли отпуснат на стола в мръсната стая, докато зад стените плющят и скърцат асансьорните кабели, а долу на улицата, толкова рядко, че оставаше почти без значение, изтрополяваше ли по стария черен калдъръм стимулиран от камшик файтон? Или белият сняг биеше в зацапаните прозорци? Колко далеч, в очите на онези, които ще го засилят в Централна Азия, е „прекалено далеч“: самото негово присъствие в тези стаи ще предизвика ли автоматично смъртта му… или дори на този етап затишието все още бе достатъчно, за да му даде възможност да отговори?

— Но след като е била отстранена… обикновената болка… извън… под нулевото равнище на осезанието… чувал съм, че… — Чувал бил. Не е най-изисканият начин за навлизане в работата, а Вимпе би трябвало да знае всички стандартни встъпления на света. Някои военни са просто грубо прями, докато на други кръвта им кипи и са толкова безразсъдни, че изобщо не може да става дума за „сдържаност“, безумието им е с положителен знак, те не просто ще изпратят кавалерията срещу оръдията, но лично ще поведат атаката. Това е великолепно, но не е война. Почакайте да видите какво ще стане на Източния Фронт. Още в първата битка Чичерин ще си е спечелил репутацията на самоубийствен маниак.

От Финландия до Черно море у германските полеви командири ще се оформи джентълменска антипатия към него. Ще се чудят най-сериозно дали изобщо този човек има някакво понятие за воинска порядъчност. Ще го пленяват и ще им бяга, ще го раняват, ще го смятат за загинал в бойните действия, а той все така ще продължава неудържимо с главата напред, неистов снежен човек през скованите от зимата блата, и нито компенсация на отклонението при стрелбата в съответствие със силата на вятъра, нито спешни промени в последния момент на обтекателя на бутилкообразната гилза или по смъртоносните заострени арки на техните парабелумни куршуми715, ще помогнат да бъде повален. Подобно на Ленин, той много харесва Наполеоновото on s’engage, et puis, on voit716, а колкото до втурването напред, всъщност една от най-първите му репетиции може да е била проведена в хотелската стая на онзи човек от СИ Фарбен. Чичерин има дарбата да се забърква с нежелателни елементи, подмолни врагове на обществения порядък, контрареволюционни човешки отрепки: не го планира, просто се случва, спонтанно, той е гигантска супермолекула с множество свободни валенции във всеки момент, и в тенденцията на обстоятелствата… в танца на явленията… колкото и да… включват се други, което съответно води до промени в Чичеринската фармакология, и нейните извадени наяве странични ефекти не могат непременно да бъдат изчислени предварително. Общият работник от червената юрта китаецът Чу Пян е наясно с тези неща. Първия ден, когато Чичерин се представи там, Чу Пян веднага разбра и се препъна в своя парцал-бърсалка, не толкова за отвличане на вниманието, а за да отбележи срещата. Самият Чу Пян има на разположение една-две свободни валенции. Той е жив паметник на успехите на британската търговска политика през ХІХ век. И днес още тази класическа измама е прочута с ледената чистота на своето изпълнение: внасяме опиум от Индия, разпространяваме го из Китай, здрасти Фон, това тук е опиум, опиум, това е Фон, да, аз яде! не-хо-хо, Фон ти го пуши, пуши, разбираш? и скоро Фон се връща за още и още, и по този начин създаваш нееластично търсене на тая гадост, принуждаваш Китай да обяви опиума извън закона, после подмамваш Китай в две-три опустошителни войни за правото на твоите търговци да продават опиум, което сега вече ти представяш като нещо свещено. Ти печелиш, Китай губи. Просто фантастично. Чу Пян се превръща в паметник на всичко това и сега пристигат цели кервани с туристи да му се любуват, обикновено докато той е дрогиран… „Ето, дами и господа, както може да сте забелязали, характерния саждивосив цвят на кожата…“ Всички стоят и се взират в замечтаната му физиономия, внимателни и учтиви мъже с дълги и широки бакенбарди, държат в ръце седефено сиви цилиндри, жените повдигат поли по-високо от стария дървен под, където гъмжи от ужасни микроскопични азиатски гадинки, докато екскурзоводът им посочва разни любопитни за тях неща с метална показалка, удивително тънък инструмент, по-тънък даже от рапира, проблясващ често-често по-бързо отколкото очите успяват да я проследят… „Неговата Потребност, както ще забележите, запазва формата си при всякакви натоварвания. Изглежда никакви телесни заболявания или ограничения на доставките не й повлияват…“ очите на всички, кротки и плитки, следват показалката нежно като акорди на пиано долитащи от буржоазна приемна… под въздействието на нееластичната Потребност застоялият въздух започва да свети: превръща се в безценен слитък, от който все още могат да бъдат сечени златни лири, гравирани лица на велики администратори и разпространявани, като символи. Струваше си пътешествието, дори и само за да видят това сияние, струваше си дългото пътуване с шейни, през замръзналата степ, в огромна покрита шейна, голяма колкото ферибот, окичена изцяло с викториански джинджифилови сладкиши — вътре има всевъзможни платформи и нива за всеки отделен клас пътници, изцяло тапицирани с кадифе салони, добре заредени кухни, там е обожаваният от всички дами млад доктор Меледето, налице е изискано меню включващо всичко от Mille-Feuilles a la Fondue de la Cervelle до La Surprise du Vesuve717, салони щедро оборудвани със стереопроекторни магически фенери и библиотека с диапозитиви, тоалетни с излъскана до тъмно червена дъбова ламперия украсена с резбовани стилизирани акантови листа, глави на русалки, следобедни и градински форми, да напомнят на седящия за Дома, когато той има най-много нужда от това, горещи вътрешности тук придържани тъй ужасно високо над главоломно опасния проход от кристалинно прозрачен лед и сняг, ясно видими също от наблюдателната платформа, преминаващите простори от хоризонтална белота, бързо редуващите се заснежени поля на Азия, под небесата от значително по-неблагороден метал от този, който бяхме дошли да съзерцаваме…