Панаир на суетата (роман без герой)

— Имало е и по-добри лейди, а и по-лоши, Хестър — отвръщаше мис Хоръкс на този комплимент на подчинената си. Тъй управляваше тя, като проявяваше пълна власт над всички, освен баща си, към когото се отнасяше със значително високомерие и го предупреждаваше да не се държи много фамилиарно към тази, която «ще стане съпруга на баронет». Тя се упражняваше да играе ролята на човек, който се е качил на подобно високо житейско стъпало, и вършеше това с голямо удоволствие и за забавление на стария сър Пит, който се кикотеше на надутото й и важно държане и по цели часове се смееше, като я гледаше как си дава вид на голяма дама и се мъчи да имитира обноските на хората от хайлайфа. Баронетът се заклеваше, че било същински театър да я наблюдава човек в ролята на благородна лейди и й даде една рокля на първата баронеса Кроли, с която последната се бе явявала в двореца. Той се кълнеше (с което мис Хоръкс бе напълно съгласна), че роклята страшно много й приличала и заплашваше още същата минута да я закара в двореца с екипажа с четирите коня. Тя разтършува гардеробите на двете покойни вече баронеси, след смъртта на които наряза и преправи дрехите им така, че да отговарят на собствения й вкус и фигура. Би желала също така да притежава техните скъпоценности и украшения, но старият баронет ги бе заключил в собствения си скрин и тя не можеше да получи ключовете нито с придумване, нито с умилкване. И истината е, че известно време след като тя напусна Куинс Кроли, намериха една нейна тетрадка, от която можа да се установи, че тайно е употребявала големи усилия да се учи да пише и особено пък да се подписва като лейди Кроли, лейди Бетси Хоръкс, лейди Елизабет Кроли и т.н.

Макар благовъзпитаните хора от пасторския дом никога да не отиваха в имението и да отбягваха ужасния вдетинен старец — неговия собственик, те знаеха много подробно всичко, което става там, и всеки ден очакваха да се случи катастрофата, която и мис Хоръкс желаеше с такова нетърпение. Но съдбата ревностно се намеси и не й позволи да получи наградата, достойна за нейната добродетелна и чиста любов.

Един ден баронетът изненада «нейно сиятелство», както шеговито я наричаше, седнала пред старото и раздрънкано пиано в приемната, което едва ли бе докосвано, след като Беки Шарп бе свирила на него кадрили — седнала пред пианото с най-голяма тържественост, като крещеше с всички сили и се мъчеше да наподоби мелодиите, които понякога бе чувала. Малкото слугинче от кухнята, което чакаше повишението си, бе застанало край господарката си, очаровано от действията пред пианото, и кимаше с глава, като възклицаваше: «Божке, госпожа, колко е хубаво!» — също като някой мазник от висшето общество в истинска приемна.