Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Какво означава този намек? Какво искаш да кажеш? — запита Зиани учуден.
— Е добре, това означава, че негърът е махнал маската си, понеже вече не може да открие Маринели и от сега нататък няма защо да се страхува!
При тия думи негърът хвърли бегъл поглед върху вълните, които като тъмни сенки се удряха в стените на кораба. Би могло да се каже, че успя да различи някакъв предмет сред тъмнината, която се бе спуснала над морето.
— За втори път — каза той внезапно — двете хиляди зекини се изплъзнаха между пръстите на Горо.
— Как, какво се е случило? Какво казва негърът? — извикаха едновременно адмиралът, Силвио Зиани и офицерите.
Отново негърът хвърли поглед към морето. Очакваше ли нещо?
— Хм! Какво се е случило ли? Горо сам не го знае, господари. Но то е чудно, почти свръхестествено… Когато сеньорите чуят разказа на Горо, те още няма да вярват.
— Негодник! — прекъсна го гневно великият капитан. — Ако ти е мил животът, обяснявай по-добре!
— Ето — отговори смело Горо — моето мнение е, че незаконнороденият, въпреки всички взети мерки е избягал!
Зиани, изненадан от тази декларация, искаше да запита пак Горо, но внезапно се разнесе викът на един от войниците, поставени на стража.
— Какво има? — попита бързо великият капитан.
— Забелязах върху водата нещо подозрително, сеньор — каза Карло.
При тия думи той се доближи до предната част на кораба и насочи пушката си.
— Отговорете! — викна той отново. — Кой е там? Отговорете или ще стрелям!
— Пазачите имат лоши очи — викна Горо, — хвърляйки омразен поглед към двамата часови. — Не виждат ли, че този, когото заплашвате е един гондолиер.
Адмиралът и Силвио Зиани скочиха от столовете си и се приближиха до предната част на кораба.
— Какво търси този гондолиер тук, между пристанищната стража? — извика великият капитан към мистериозния гондолиер.
— Той се приближава! — извика Горо. — Изглежда, че иде с някаква важна мисия!
13. Неуспехът на шпионите
След като Антонио слезе на остров Сан Николо, другите двама шпиони искаха на всяка цена да проследят до Пиацета черното домино, което бягаше с лодката.
Тия двамата, в които Горо бе познал Пиетро и Себастиано, вярваха твърдо, че черното домино е Марино Маринели.
Антонио не бе ли се клел стотина пъти в това, когато на Риалто ги накара да се качат на гондолата? Не беше ли им казал, че ще раздели с тях двете хиляди зекини?
Пиетро и Себастиано тогава бяха приели с ентусиазъм плана на своя водач. Те имаха действително голяма нужда да дадат доказателство за усърдие към Съвета на тримата. Големи подозрения тежаха върху тях от деня, когато бяха отишли да арестуват Луала. Последната и Горо бяха потвърдили, че са оставили просякинята да избяга, подкупени от нейните квартини.
Освен това тяхното богатство и разсипничеството им ги правеха подозрителни. Те се кълняха, че не бяха се оставили да ги подкупят, че квартините бяха плод на едно щастливо намиране, обаче не им вярваха. Имаха нужда да подобрят репутацията си.
Залавянето на Маринели би било едно блестящо средства да си възвърнат благоволението на тираните.
За нещастие Антонио, който не бе по-малко хитър от престъпните си другари, бе вече паднал жертва на своята алчност.
Той бе забелязал при преследването на гондолата на бегълците, че последните разменяха облеклата си. Неговият усет не го бе измамил. За нещастие си бе направил сметката без кръчмаря. Негърът излезе по-сръчен и по-хитър…
Горо се чувствуваше щастлив, че само той знае за присъствието на Марино Маринели на острова Сан Николо и искаше да го преследва. По такъв начин нямаше да дели с другиго двете хиляди зекини!
Когато Антонио слезе на брега, следният диалог се завърза между двамата полицаи, които тръгнаха да преследват черното домино.
— Това е той. Залагам главата си, че е той. Познах добре силуета на Марино Маринели.
— Антонио е едно магаре!
— Да благодарим Богу, че ни отърва от него. За нас ще бъде наградата!
— Ще купя една колиба и едно парче земя за моите хиляда зекини, там на острова. Ще ми остане достатъчно да си платя дълговете и да имам за пиене до края на живота си.
— Камата ти у тебе ли е, Себастиано?
— Разбира се. Защо ме питаш?
— Защото с незаконнородения не бива да се шегуваме!
— Да, но ние сме двама срещу един.