Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Направи подробен доклад! — заповяда той.
— Старата просякиня е здрава като скала, господари — отговори тъмничарят, който бе станал по-спокоен и по-смел. — Тя ще живее по-дълго време от всички ония, които са затворени в оловните стаи и от нас всички ни, може би. Изглежда, че силите й се увеличават от ден на ден.
— Разговаря ли тя с теб?
— Не, господарю. Не говоря никога със затворници. Миналата вечер отнесох на просякинята нейната дървена чиния, напълнена със супа, след като надзирателят грижливо я прегледа. После и отнесох водата. Луала, която бе изяла съдържанието на чинията си, се спусна към водата, която и подадох. През това време главният надзирател седеше до вратата на килията и можа да констатира, че дадох на затворничката стомната, която ми беше връчил сам, и тя я изпразни на един дъх.
Главният инквизитор изглеждаше съвсем смутен.
— Това е нечувано! — промърмори Томасо.
— Предвиждам — каза високо Марко, — че ние трябва да държим тази престъпница още дълги години за сметка на републиката. Смятам, че ние не трябва да проявяваме такава снизходителност.
— Моят уважаем брат има право — каза великият инквизитор. — Тази просякиня вече е осъдена на смърт и ние я изпратихме в оловните стаи по милост.
Тя не ще умре така, господари — подзе тъмничарят. — Не ще може да се изтръгне животът й, освен ако й се отнеме първо водата!
— Това е наистина неразбираемо — каза Томасо.
— Иларио се е измамил?
— Той трябва да отговаря пред съда! — извика дон Марко.
— Имайте добрината да дадете тази заповед, уважаеми брате — каза главният инквизитор.
Дон Марко стана и отиде в преддверието, за да предупреди слугата. Главният инквизитор продължи разпитването на тъмничаря.
— Ходи ли тази вечер в килията на старата просякиня? — попита той, макар да знаеше, че ще получи утвърдителен отговор.
— Тая вечер, в обикновения час отнесох на всеки затворник храната и водата, на която има право. Намерих Луала така здрава и така бодра, както беше и сутринта. Както обикновено тя изпи съдържанието на стомната на един дъх. „Напълнете я отново“ ми каза тя. „Водата така ми допада. Миналата нощ усещах болки, но всичко вече ми мина.“ Вярвайте ми, господари, ние ще възтържествуваме, ако я лишим от водата. Да забравим да й дадем вода два-три дни и ще я намерим мъртва като другите.
— Ако тази жена се опълчва още срещу страдания, ти имаш право да употребиш този метод — отговори великият инквизитор. — Върви и след няколко дни се върни с твоя доклад.
Думите на инквизитора трябваше да се разбират така: „Ние не ти даваме пряка заповед, но желаем, за няколко дни да лишиш Луала от нейната вода. Ти ще заплатиш с живота си, ако не ни донесеш скоро известие за нейната смърт.“
Тъмничарят разбра мистериозния намек, който му бе отправен. Това не бе първата заповед от този род, която той получаваше.
Той се поклони и излезе от страшната стая.
Отровителят Иларио Турно не закъсня да се появи. На свой ред той бе твърде учуден, че го викат отново при Съвета на тримата; не мислеше вече за просякинята и очакваше нова заповед.
— Ти ни обеща, когато те натоварихме с мисията — каза главният инквизитор, — да премахнеш старата вещица без шум. Ти ни каза, че само няколко капки от тази безцветна течност, която наричаш аква тофана са достатъчни, размесени с водата, за да убият няколко души.
— Направих, както ви казах, господарю! — отвърна отровителят. — И всичко извърших с голяма сръчност.
— Може да се предполага — каза дон Томасо, намесвайки се в разговора, — че Иларио Турно се е измамил.
— Как? — попита последният изненадан. — Друга затворничката ли е загинала от отровата?
— Не! Никой не е умрял — отговори инквизиторът. — Ти трябва да си налял във водата някаква безвредна течност, може би си сбъркал стъкленицата?
— Не съм извършил никаква грешка, господари! — отговори отровителят. — Тази просякиня жива ли е още?
— Да — отговори съдията, — и даже се чувствува много добре.
— Това е невъзможно, господари — подзе Турно. — Аз сам налях отровата в стомната. Приготвих сместа. Можах да видя със собствените си очи, как старата жена изпи отровената вода.
— Пазиш ли още тази смъртоносна течност? — запита инквизиторът недоверчиво.
— Господари — отговори отровителят, — аз пазя въпросната стъкленица в джоба на дрехата си.
При тия думи Турно извади стъкленицата и я показа на съдиите.
— Вижте — каза той — и бъдете свидетели, че съм налял във водата на старата просякиня три четвърти от съдържанието на тази стъкленица.