Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Горо, почакай ме тук — заповяда Маринели ниско на ухото на негъра. — Ще премина оттатък дюната, за да открия някоя шалупа и в същото време да хвърля поглед към морето.
— Тъкмо луната се издига, сеньор. Това е много добре. Горо ще остане тук да изчака връщането на сеньора.
При тия думи той се шмугна в тръстиковия гъсталак край брега.
— Марино, гондолиерът, напредна към дюната и не закъсня да изчезне между колибите на рибарите и лодкарите.
Негърът забеляза тогава голямата лодка и бе живо заинтересуван от високопроизнесените думи, които достигаха до ушите му.
Забеляза трима души в лодката.
— Искам да ме отведете на острова. Трябва да сляза там — казваше един глас.
— О — прошепна Горо. — Това е негодникът Антонио.
— Луд ли си? Какво ще правиш? — казаха разгневено двамата другари на този, който говореше. Погледни го там черното домино. То вече се отдалечава и само заради тебе ще го изпуснем!
— Преследвайте го, ако искате — каза Антонио, — но първо ще ме оставите да сляза.
Другите двама облечени като лодкари, изпълниха желанието на шпионина. Лодката дойде до брега. Тогава Горо позна Себастиано и Пиетро.
Негърът не можа да задържи саркастичния си смях. Той бе щастлив, че най-сетне му се отдава случай да се справи без свидетели с Антонио и се забавляваше да гледа как двамата полицаи последваха черното домино.
Той излезе от тръстиките и се изправи, за да обърне със светлите си дрехи вниманието на Антонио, който стоеше прав на брега и разглеждаше неспокойно наоколо.
Последният веднага забеляза маската, която се белееше в тъмнината, и тръгна към нея.
Горо се престори, че иска да отиде към дюната, като вървеше най-спокойно и си тананикаше весело една песничка.
— Ей, маско — му извика Антонио. — Почакай малко!
— Какво има? — попита Горо, като се спря. Антонио, без друго предисловие запита със силен глас:
— Не бяхте ли заедно с черното домино, което хвърли златната монета на просяка на Риалто?
— Да. Какво от това, малко ли са просяците във Венеция, че приятел лодкар се учудва на подобна милостиня?
— Струва ми се, че познавам вашия глас — каза Антонио.
— Възможно е приятелю, възможно е! — отговори равнодушно Горо.
Познавате ли доминото, което беше така щедро? — запита Антонио.
— Тази милостиня е зачудила някои хора. А, знае се, че златните монети не липсват във Венеция. Намират ги и по улиците.
— Кажете ми, познавате ли черното домино?
— Да, смътно.
— Какво искате да кажете?
— Зная, че той е добър лов за някого!
— Значи не се лъжа. Това е той…
— Как той? Кой… той?
— Говоря за каторжника и пирата Маринели, чиято глава е оценена.
— Отлично, той е. Сеньор случайно да не желае да заслужи тази мизерна награда?
— Мизерна ли казвате? Къде е гондолиерът?
— Не зная!… — каза негърът, вдигайки рамене.
— Видях нещо, което ставаше по пътя.
— О, вие имате добри очи!
Тази забележка разгневи шпионина.
— Искам да ми кажете — викна той със заповеднически тон — къде се намира гондолиерът, или ще претърся целия остров! Впрочем, кой сте вие? Отговорете ми! Кой сте вие?
— Спокойствие, приятелю! — каза Горо, без да се смущава. — Ако сеньор държи за главата си, да не ме закача.
— Казвам ви да ми отговорите или ще ви арестувам. Струва ми се, че вие сте съучастник на черното домино.
— Каква прозорливост! — каза Горо с ирония. При тия думи на Антонио хрумна една идея.
— Сега ви разбрах — каза той, опитвайки се да проникне с поглед през дегизировката на своя събеседник. — Вие желаете да ме изпреварите и да заслужите пръв двете хиляди зекини!
— Приятният сеньор чак сега ли се досети? — каза Горо подигравателно.
— Да действаме задружно и да си поделим парите! — предложи наивно Антонио.
— Не съм толкова глупав!
— По дяволите! Ние трябва да решим кой от нас двамата ще вземе наградата.
— Как така? Да предоставим на съдбата ли? — попита Горо.
— Да, да предоставим на съдбата.
В този момент Антонио направи едно внезапно движение и махна с едната си ръка маската на Горо, която прикриваше лицето му, а с другата се опита да му забие в гърба малка кама, чието острие блесна на луната.
Но Горо бе ловък и отблъсна ръката, като същевременно го удари с юмрук.
— Значи токова било намерението на сеньора? — процеди той между зъбите си.
— Това е негърът!… — извика Антонио ужасен, като позна своя враг, на когото очите страшно се въртяха.
— Ударът ти не сполучи! — извика Горо. — Единия негърът уби в гостилницата, като пречка, а на другия ще извие шията!
Антонио направи отчаяно усилие да се освободи от прегръдката на негъра, но не можа.