Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
В този миг Стивън преживя нещо много странно: той скочи от стола си и стъпи на крака. В същия момент кафенето изчезна и на негово място се появи непрогледно тъмна, леденостудена празнота. Макар че не виждаше нищо, Стивън имаше усещането, че се намира на просторно и открито място. В ушите му свистеше зъл вятър и като че ли от всички страни го обливаше силен дъжд.
— …както трябва — продължи джентълменът с непроменен тон като преди. — Тук някъде има отлично парче торфен дъб. Мисля, че си спомням… — гласът му, който отекваше в близост до дясното ухо на Стивън, се отдалечи. — Стивън! — извика джентълменът. — Донесохте ли лизгар, рило и бивник?
— Как, сър? Какво, сър? Не, сър. Не нося нито едно от тези неща. Честно казано, не разбрах, че ще ходим някъде.
Стивън установи, че е нагазил до глезени в студена вода. Опита се да направи крачка встрани. Изведнъж земята опасно се раздвижи, той затъна до средата на прасците и извика.
— М-м-м? — измънка въпросително джентълменът.
— Аз… не бих си позволил да ви безпокоя, сър, но земята като че ли ме поглъща.
— Това е блато — услужливо обясни джентълменът.
— Със сигурност е ужасяващо място — Стивън направи опит да възприеме спокойния незаинтересован тон на събеседника си. Той твърде добре знаеше какво голямо значение придава джентълменът на достойното поведение във всяка ситуация и се боеше, че ако му покаже колко е уплашен, има вероятност джентълменът да се отврати от него и да го остави да затъне в блатото. Стивън направи опит да се размърда, но не намери твърдо място, на което да стъпи, размаха ръце и за малко да падне. Краката му затънаха още по-дълбоко във воднистата кал. Той отново извика. Блатото му отвърна с поредица крайно неприятни засмукващи звуци.
— О, Боже! Позволявам си да отбележа, сър, че затъвам все повече. Ох! — Стивън започна да се хлъзга настрани. — Често пъти сте имали добрината да изразявате привързаността си към мен, сър, и да казвате, че предпочитате моята компания пред тази на всеки друг човек. Ако не ви затруднява, дали бих могъл да ви помоля да ме измъкнете от това ужасно блато?
Джентълменът не си направи труда да отговори. Вместо това Стивън излетя от блатото и се приземи на краката си. Той беше премалял от ужас и копнееше да легне, но не смееше да помръдне. На мястото, където стоеше, земята беше достатъчно твърда, но бе неприятно мокра и Стивън нямаше представа къде е блатото.
— Бих се радвал да ви помогна, сър — извика той в тъмнината, — но не смея да мръдна от страх да не падна отново в блатото!
— О, няма значение! — отвърна джентълменът. — Всъщност не ни остава друго, освен да чакаме. Торфеният дъб се намира най-лесно на зазоряване.
— Но до изгрева на слънцето остават девет часа! — възкликна ужасен Стивън.
— Не, наистина, да седнем и да почакаме.
— Тук ли, сър? Но това е ужасно място. Тъмно, студено и зловещо!
— О, прав сте! Много неприятно! — съгласи се джентълменът с влудяващо спокойствие. После отново замълча и Стивън можеше само да предполага, че спътникът му е пристъпил към безумния си план да чакат слънцето да изгрее.
Леденият вятър пронизваше Стивън, влагата се просмукваше в цялото му същество, мракът го притискаше от всички страни и дългите часове се нижеха мъчително бавно. Той не очакваше, че ще заспи, но по някое време през нощта изпита известно облекчение от окаяното си положение. Не заспа, но засънува.
В съня си Стивън беше отишъл в кухненския килер да отреже на някого парче чуден пай със свинско. Но когато разряза пая, установи, че в него има съвсем малко свинско. По-голямата част от вътрешността му беше заета от град Бирмингам. Под кората на пая се вдигаше пушек от работилници и ковачници и се чуваше блъскане на чукове. Един от гражданите, любезен на вид джентълмен, случайно излезе през разреза и когато видя Стивън, каза…
Точно в този момент в съня му се разнесе пронизителен печален звук — протяжна скръбна песен на непознат език — и без да се събужда, Стивън разбра, че пее джентълменът с коса като глухарче.
Можем да посочим като основно правило, че когато човек запее, единствените, които се заслушват в песента му, са човешките му събратя. Това важи дори за чудно хубави песни. Другите хора може да се превъзнасят по песента, но като цяло останалите живи създания остават невъзмутими. Някое куче или котка може да погледне пеещия човек, конят, който е изключително умно животно, да спре да пасе, но нищо повече. Когато обаче феята запя, целият свят се заслуша. Стивън почувства как облаците застиват неподвижно, как спящите хълмове се въртят и мърморят насън, как студената мъгла се впуска в танц. За пръв път икономът разбра, че светът не е глух, а просто чака някой да му заговори на език, разбираем за него. В песента на феята земята разпознаваше собствените си думи.