Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
говориш?
– Ти каза, че си бил жертва. Ето защо... ето защо в крайна
сметка ние с теб не сме един за друг. Въпреки всичко, което се
случи, никога не съм се възприемала като жертва. Да бъдеш
жертва, означава да си безпомощен. Да стоиш и да наблюда-
ваш безучастно. Докато аз винаги... винаги съм се борила за
себе си... за другите. Независимо за какво.
Никога не бях виждала Ейдриън толкова бесен.
– Това ли си мислиш за мен? Че съм безхарактерен? Без-
помощен?
Не точно. Но имах чувството, че след този разговор ще по-
492
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
търси спасение в цигарите и алкохола и може би в някоя жен-
ска компания, първата, която ще си намери.
– Не – отрекох. – Мисля, че си чудесен. Мисля, че си силен.
Но не мисля, че си го осъзнал или си се научил как да използ-
ваш тези свои качества. – И исках да добавя, не бях аз тази,
която можеше да го вдъхнови и пробуди.
– Това – изрече той, като пристъпи към вратата – беше по-
следното, което съм очаквал. Ти съсипа живота ми, а сега ми
излизаш с някаква философия за вдъхновението.
Чувствах се ужасно и това бе един от онези моменти, ко-
гато ми се искаше устата ми да не бълва първото, което ми
хрумнеше. Бях се понаучила на малко контрол, но очевидно
не достатъчно.
– Само ти казвам истината. Ти си по-добър от това... по-
добър от това, което смяташ да направиш сега.
Ейдриън отпусна ръка върху дръжката на вратата и ме из-
гледа печално.
– Роуз, аз съм един пристрастен, неподвластен на каквато и
да било работна етика мъж, който навярно един ден ще отка-
чи. Аз не съм като теб. Не съм супергерой.
– Все още не – уточних.
Той изсумтя пренебрежително, поклати глава и отвори вра-
тата. Точно преди да си тръгне, ме удостои с още един поглед
през рамо.
– Между впрочем, нашият договор е анулиран.
Все едно че ме зашлеви през лицето. Бе един от онези ред-
ки моменти, когато Роуз Хатауей губи дар слово. Никакви ха-
пливи остроумия, нито пространни обяснения, нито задълбо-
чени проникновения.
Ейдриън си тръгна, а аз се запитах дали някога отново ще
го видя.
493
Г л а в а 3 6
Често съм си мечтала да се събудя до Дмитрий, да се
събудя по един... обикновен начин. Сладко и мързели-
во. Не защото трескаво бързаме да наваксаме с малко
сън, преди да се впуснем в битка със следващия противник.
Не възстановявайки се след изтощителен секс, който трябва
да крием, секс, обременен с много притеснения и безброй ус-
ложнения. Исках просто да се събудим заедно, прегърнати и
спокойни, в очакване на една хубава утрин.
Днес бе този ден.
– Откога си буден? – попитах сънливо. Главата ми лежеше
върху гърдите му и се бях притиснала плътно към него. Рани-
те ми заздравяваха забележително бързо, но все още трябва-
ше да внимавам. А сега слънчевите лъчи струяха през прозор-
ците, изпълвайки спалнята със златисто сияние.
Той ме съзерцаваше с типичния си спокоен, сериозен ма-
ниер, с онези негови тъмни очи, в които бе тъй лесно да по-
тънеш.
– От преди малко – отвърна и вдигна очи към огрения от
слънцето прозорец. – Мисля, че още съм по човешкото дневно
разписание. Или е това, или тялото ми просто иска да се съ-
буди с изгрева на слънцето. Гледката му все още не спира да
ме удивлява.
Сподавих прозявката си.
– Трябваше да станеш.
– Беше ме страх да не те събудя.
494
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
Прокарах пръсти по гърдите му и въздъхнах блажено.
– Това е съвършенство – казах. – Всеки ден ли ще е като
този?
Дмитрий отпусна длан върху бузата ми, сетне я плъзна на-
долу и обхвана брадичката ми.
– Не всеки, но повечето.
Устните ни се срещнаха. Топлината и светлината в спалня-
та избледняха в сравнение с огъня, лумнал в мен.
– Сбърках преди малко – промърморих, когато най-после
прекъснахме дългата целувка. – Ето това вече е съвършенство.
Той се усмихна – нещо, което напоследък правеше ужасно
често. Харесваше ми. Нещата навярно ще се променят, когато
се завърнем обратно в нормалния свят. Въпреки че сега бяхме
заедно, пазителят в Дмитрий винаги щеше да съществува, го-
тов да действа, нащрек за опасностите. Но не точно сега. Не
и в този миг.
– Какво има? – попита ме той.
Като за начало осъзнах, че съм се намръщила. Опитах се да