Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
непоклатими.
– Добре. И това е нещо – рече той. Част от любезността му
започна да се изпарява. Тогава долових, макар и слабо: алко-
хол и цигари. – По-добре да съживиш стария огън в разгара на
някоя битка, в някое преследване или както там го наричаш,
отколкото да ме мамиш под носа ми.
Сега поклатих глава още по-нетърпеливо.
– Не, кълна ти се. Не съм направила... нищо не се е случило
тогава... не и докато... – Поколебах се как точно да продължа.
– По-късно? – предположи той. – Което означава, че всич-
ко е наред?
– Не! Разбира се, че не. Аз...
По дяволите. Оплесках всичко. Само защото не бях мамила
Ейдриън в кралския двор, не означаваше, че по-късно не съм
го измамила. Можеш да го наречеш както искаш, но нека си го
признаем: да спиш с друг мъж в хотелска стая, когато си имаш
гадже, си е чиста изневяра. И няма значение дали този мъж е
любовта на живота ти или не.
– Съжалявам – промълвих. Това бе най-простото и най-
488
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
подходящото, което можех да му кажа. – Съжалявам. Това,
което направих, не беше редно. Не исках да стане така. Ми-
слех си... наистина си мислех, че между него и мен всичко е
приключило. Бях с теб. Исках да бъда с теб. И тогава осъз-
нах, че...
– Не, не... спри. – Ейдриън вдигна ръка. Гласът му бе на-
прегнат, но маската му на безразличие започна да се пропук-
ва. – Наистина не искам да слушам за осенилото те велико
прозрение как вие двамата сте родени един за друг или какво-
то и да е там.
Онемях, защото... ами точно това бе осенилото ме прозрение.
Ейдриън прокара пръсти през косата си.
– Наистина вината е моя. Щеше да ми избоде очите. Колко
пъти съм го виждал? Знаех, че ще се случи. Отново и отново
ти ми повтаряше, че си приключила с него... и отново и отново
аз ти вярвах, независимо какво виждаха очите ми. Независи-
мо какво ми подсказваше сърцето. Вината. Е. Моя.
Беше малко несвързано бърборене – не нервно, както при
Джил, но в него се долавяше нещо нестабилно, което ме раз-
тревожи. Запитах се дали не е на прага да загуби разсъдъка
си. Праг, към който може да се каже, че аз го бях тласнала.
Исках да отида при него, но проявих разум да остана седнала
на стола.
– Ейдриън, аз...
– Аз те обичах! – изкрещя той. Скочи от леглото толкова
бързо, че ме изненада. – Обичах те, а ти ме съсипа. Открадна
сърцето ми и го стъпка. Със същия успех можеше да ме про-
бодеш! – Промяната в чертите на лицето му също ме изнена-
да. Гласът му изпълваше стаята. Толкова много мъка, толкова
много гняв. Толкова необичайно за типичния Ейдриън. Закра-
чи към мен, притиснал ръка към гърдите си. – Аз. Те. Обичах.
А ти през цялото време си ме използвала.
– Не, не. Не е вярно. – Не се страхувах от Ейдриън, но пред
този изблик на емоции се смразих. – Не съм те използвала.
Обичах те. И още те обичам, но...
Той изглеждаше отвратен.
– Роуз, стига.
– Точно това искам да кажа! Обичах те. – Сега бе мой ред да
489
р и ш е л м и й д
се изправя, без да обръщам внимание на болката, като се опи-
тах да го гледам право в очите. – И винаги ще те обичам, но ние
не сме... Не мисля, че като двойка при нас щеше да се получи.
– Това са обичайните тъпотии, с които уж подслаждат раз-
дялата, и ти го знаеш.
Имаше право, но аз си припомних миговете с Дмитрий...
как действахме в пълен синхрон, как той винаги долавяше
съвсем точно чувствата ми. Не излъгах, като казах, че обичам
Ейдриън. Той беше чудесен въпреки всичките си недостатъци.
Защото, реално погледнато, кой няма недостатъци? Двамата с
него се забавлявахме. Помежду ни имаше привързаност, но
не можеше да се сравни с онова, което изпитвахме един към
друг с Дмитрий.
– Аз не съм... аз не съм за теб – промълвих едва чуто.
– Защото си с друг мъж?
– Не, Ейдриън. Защото... не съм. Не зная. Аз не... – Здрава-
та се обърках. Не знаех как да му обясня какво чувствам, как
може да си загрижен за някого и да харесваш да си с него, но
пак да не сте подходяща двойка. – Не те допълвам така, както
ти се нуждаеш.
– Какво, по дяволите, означава това? – възкликна той.
Сърцето ми се сви от мъка за него. Съжалявах за това, ко-
ето бях направила... но това беше самата истина.
– Самият факт, че ме питаш, говори достатъчно. Когато на-
мериш онази личност, която е родена за теб... ще разбереш. –