Последна саможертва

Колкото и да ми бе неприятно да си го призная, нямах търпе-

ние отново да си легна.

Когато стигнахме до стаята ми, още не бях решила дали

да попитам Лиса за Джил, или да изчакам да чуя мнението на

Дмитрий. В крайна сметка не можах да реша нищо, защото в

стаята заварихме един неочакван посетител: Ейдриън.

Седеше на леглото ми, отметнал глава назад, все едно се бе

вглъбил в изучаването на тавана. Но не можеше да ме излъже.

Усетил бе кога сме се приближили – или поне кога Лиса се е

приближила.

Спряхме се на прага и той най-после се обърна към нас.

Изглеждаше така, сякаш напоследък не бе спал. Под очите

му се виждаха тъмни сенки, а красивото му лице изглеждаше

уморено. Не можех да кажа дали умората му е физическа, или

психическа. Въпреки това на устните му, както винаги, заигра

ленивата му усмивка.

– Ваше величество – поздрави той помпозно Лиса.

– Престани – скастри го тя. – И ти би трябвало да знаеш, че

се налага да се съобразяваш с някои неща.

– Никога не съм го правил – парира той. – Това ти би тряб-

вало да го знаеш.

Видях, че я напуши смях, но после ме погледна и стана се-

риозна, осъзнала, че едва ли сега е моментът да-се-позабавля-

ваме-с-Ейдриън.

– Ами – поде тя смутено, като хич не изглеждаше царстве-

но. – Трябва да свърша един куп неща. – Осъзнах, че се кани

да изчезне. Аз бях отишла с нея на семейния разговор, а сега

тя се канеше да ме изостави. Макар че навярно така беше

по-добре. Този разговор с Ейдриън така или иначе беше не-

избежен. Както бях казала на Дмитрий, трябваше сама да

свърша това.

– Не се и съмнявам – казах ѝ. По лицето ѝ се изписа коле-

бание, все едно че внезапно е премислила. Чувстваше се ви-

новна. Безпокоеше се за мен и искаше да остане. Докоснах я

леко по ръката. – Всичко е наред, Лис. Ще се справя. Тръгвай.

 487 

р и ш е л м и й д

В отговор тя ми стисна ръката. В очите ѝ се четеше, че ми

желае късмет. Сбогува се и с Ейдриън и излезе, като затвори

вратата след себе си.

Сега бяхме само двамата.

Остана на леглото ми, като ме наблюдаваше внимателно.

Усмивката, с която бе изпратил Лиса, все още бе върху устни-

те му, сякаш нищо особено не предстоеше. Но аз знаех, че не е

така, и не се опитах да прикрия чувствата си. Беше уморител-

но да стоя права, затова се отпуснах в близкия стол и нервно

се зачудих откъде да започна.

– Ейдриън...

– Нека да започнем с това, малък дампир – заговори той

със сърдечен тон. – Преди да напуснеш кралския двор ли за-

почна?

Отне ми един момент да проследя този рязък обрат в разго-

вора. Питаше ме дали с Дмитрий сме били заедно преди арес-

туването ми. Бавно поклатих глава.

– Не. Бях с теб. Само с теб. – Тогава наистина бях връх-

летяна от цяла вихрушка от емоции, но намеренията ми бяха