Кралят

Мамка му, като си помислеше, че бе готов да пожертва едно дете само защото се боеше, че то може да има дефект. Глупаво. Толкова глупаво.

Слава богу, че съдбата бе по-мъдра от него…

– Господарю – разнесе се гласът на Фриц.

– Заповядай, влизай! – Господи, ама наистина беше в страхотно настроение… време бе да се поовладее, ако не за друго, то за да не дразни самия себе си.

– Един от работниците моли за аудиенция.

А, да. За миг Рот се върна към обичайното си състояние – да държи всичко настрани, но после се изправи.

– Ей сега ще сляза… не. – Заповяда си отново да седне. – Нека се качи… но искам да го придружиш. И нека неколцина от братята да помогнат.

Не беше готов да се довери на никой, който не живееше в тази къща.

– Веднага – отвърна икономът. – С удоволствие.

Виж ти, помисли си Рот, май не само той беше на върха на щастието.

Погледна към пода.

– Нямам представа какво правя тук, Джордж.

Окуражителното изсумтяване, което се разнесе, бе точно онзи вот на доверие, от който се нуждаеше. Майната ѝ на глимерата, сериозно.

Малко по-късно в стаята се разнесе острият глас на Вишъс.

– Посетителят ти е тук.

– Нека влезе.

Чу се шум от стъпки и изведнъж в стаята се появи нова миризма… толкова силна, че Рот потръпна.

Никога досега не бе познавал подобна… благодарност? Това ли беше? Страхопочитание? Беше букет от невероятно дълбоки чувства, това поне бе сигурно.

– Главният майстор се покланя пред бюрото ти, братко – каза Ви. – Свалил е шапка.

Това, че главният майстор плаче, бе нещо, което Вишъс благоразумно предпочете да запази за себе си.

Рот се изправи и заобиколи бюрото, ала преди да успее да каже нещо, от устата на скромния мъж се изля порой от думи.

– Знам, че сте били вие. Не може да е бил никой друг. – Гласът на мъжа се прекърши. – Не мога да ви се отплатя… откъде разбрахте?

Рот сви рамене.

– Помислих си, че дъщеря ти вероятно се нуждае от по-хубав инвалиден стол. Както и от няколко рампи.

– А миниванът. Миниванът… откъде разбрахте…

– Предполагам, че в момента парите не са ти излишни… въпреки че се грижиш прекрасно за семейството си. А що се отнася до причината – ти ми помагаш тук, а аз искам да ти помогна там.

– Втората ми шелан, тя не може да ви се отблагодари достатъчно. Нито пък аз. Но искаме да ви дадем това. Недостоен дар за Ваше Величество.

Рот се намръщи, изведнъж част от миналото се завърна пред него.

И го накара да примига няколко пъти.

Спомняше си как поданиците правят същото с баща му, как му подаряват разни неща в знак на благодарност.

– За мен е чест – каза той задавено и протегна ръце.

Онова, което легна върху тях, бе гладко и меко.

– Какво е това?

Последва неловка пауза. Сякаш главният майстор не разбираше.

И в този миг Рот осъзна, че стои на кръстопът. Колкото и да е странно, помисли за сина си.