Кралят

Ала поне през следващия час не искаше нищо друго, освен да сподели тази нечувана радост с Рот… да отпразнува случилото се чудо.

Колко интересно – през цялото време, докато се бяха карали за това, дали да имат дете… то вече бе растяло в утробата ѝ.

Понякога животът си правеше такива шеги.

Бет се отпусна в обятията на съпруга си и просто се наслаждаваше да го гледа как тупа братята си по раменете и дори прие кристална чаша за шампанско от Фриц.

Нейният хелрен бе висок мъж. Ала сега? Пред него бледнееше дори Еверест.

– Вече може да ме оставиш да сляза – усмихна се тя.

Смръщването, което получи в отговор, бе, като да се блъсне в тухлена стена.

– За нищо на света. Ти си моята съпруга и носиш моето дете. Късмет ще имаш, ако след три години изобщо позволя на крака ти да докосне пода.

С тези думи той се наведе и я целуна по устата.

По дяволите, вероятно трябваше да му напомни, че това е „тяхното“, а не „неговото“ дете… ала не така се чувстваше. Толкова много се бе страхувала, че ако имат дете, той няма да го приеме и обича… и сега изпитваше единствено облекчение и огромна радост, задето той вече го чувства като свое собствено.

Вече го обича.

Което бе най-прекрасната новина за нероденото ѝ дете. Когато Рот, син на Рот, решеше, че някой му принадлежи, щеше да свали и луната, за да му я даде.

Реакцията му бе именно такава, на каквато тя твърде много се бе опасявала да се надява.

Рот вдигна чашата си.

– За моя син – надвика той множеството. – И най-вече – за моята съпруга.

Когато Рот обърна лице към нея, любовта, която изпитваше, накара очите му да грейнат толкова ярко, че Бет виждаше бледозелената светлина дори през тъмните му очила.

Всички обитатели на къщата нададоха вик на радост… и всички отпиха.

Освен нея, разбира се.

Защото беше бременна, помисли си Бет с усмивка, която можеше да се мери с тази на Рот.

* * *

Рот се носеше на вълната на щастието. С братята му около него и този нов смисъл в живота му, той знаеше, че това е една от най-невероятните нощи, които някога бе имал. Или… мамка му, все още беше ден, нали така?

Кого, по дяволите, го беше грижа?

Трудно му бе да обясни, дори на себе си, какво точно се беше променило. Ала изведнъж всичко беше различно – начинът, по който стискаше ръцете на братята си, как се усмихваше на техните шелани, как притискаше Бет до себе си.

А тя бе най-прекрасното от всичко.

Докато шампанското се лееше и смях огласяше фоайето, той просто не можеше да повярва, че е достигнал този миг в живота си. Едва преди нощ бе крал, останал без своя трон и може би бе на път да изгуби и своята шелан. А ето че сега короната отново бе на главата му, а съпругата му носеше детето им в утробата си.

От четири месеца.

Мислите му се върнаха назад, пресявайки седмиците и месеците. Веднъж, преди около четири месеца, Бет го бе потърсила в кабинета му през деня. С всички неща, които им бяха на главата, доста отдавна не бяха правили любов и той бе поразен (по хубав начин) от това, колко агресивно го бе поискала. След това… ами като се замислеше, след това миризмата ѝ се беше променила… станала бе по-плътна, макар и не по начина, по който ставаше при вампирската бременност.