Фурията на курсора
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #3
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на курсора». Краткое содержание книги:
До Ерен стоеше Кайтай. Момичето-марат носеше друга броня, която макар и очевидно да не й принадлежеше, стоеше на високата й атлетична фигура абсолютно перфектно. На всяко бедро висеше легионерски меч. Устата й се беше изкривила в лека, възбудена усмивка, а зелените екзотични очи горяха от очакване.
— Вие двамата какво правите тук? — попита Тави.
— Мен ме осени, капитане — каза Ерен. — След като Първият лорд получи съобщение за ситуацията около Елинарх, той и неговите капитани ще пристигнат тук най-вероятно до седмица или две, а на мен ще ми отнеме почти четири седмици, за да ги настигна. Така че най-бързият начин да предам съобщението си е като остана тук, капитане.
Кайтай изсумтя и каза:
— Алеранецо, наистина ли очакваш да ти позволим да ни заповядваш да стоим по-далеч от опасността, когато ти сам я посрещаш?
За един дълъг мълчалив миг Тави срещна погледа на Кайтай. После погледна Ерен.
— Нямам време да споря с вас двамата — каза той тихо. — Но ако оцелеем, ще ви смъкна кожите.
— Това — измърка Кайтай, — може да се окаже интересно.
Тави почувства как бузите му пламват и се обърна обратно към легионерите.
— И така, хора — каза Тави достатъчно силно, за да бъде чут от всички. — Канимите правят това, което очаквахме. Техните рейдъри се опитват да довършат това, което започнаха воините им. Първото копие Валиар Маркус и вашите събратя легионери не им позволиха да го направят. Така че сега, когато всички си починахме, дойде нашият ред. Целта ни е да ги отблъснем от централната стена, която е на върха на моста. Вие и аз, заедно с трибун Антилар, всички наши рицари и нашите братя легионери ще ги ударим така силно, че ще тракат със зъби по целия път назад през този от враните проклет океан.
Кохортата избухна в нисък ръмжащ смях.
— Ако всичко върви добре — каза Тави, — ще преживеем този ден, и бирата е от мен.
Той спря, изчаквайки новия взрив смях да утихне:
— Но без значение какво ще се случи, щом осигурим достъп на инженерите до мястото, където да унищожат моста, ще трябва и да го задържим. Без значение какво ще се случи, мостът трябва да бъде срутен. Знаехте това и въпреки това все още сте тук.
Тави извади меча, за да призове за внимание, и го вдигна, поздравявайки редиците белязани от враните млади хора пред него.
— Първи алерански, кохорта на Бойните врани! — изкрещя Тави. — Първи алерански, рицари Рибки! С мен ли сте?
Отговори му ревящ тътен от гласове и звън на стомана. Макс, Ерен, Кайтай и рицарите на земята заеха позиции около него, когато Тави се обърна и поведе своите Бойни врани и рицари Рибки по Елинарх.
Глава 52
Мостът Елинарх беше чудо на алеранското инженерство. Неговата арка беше хвърлена над водите на Тибър на разстояние повече от половин миля, с дъги от твърд гранит, добит от недрата на земята. Имайки собствени фурии, мостът беше почти живо същество, сам лекуваше нанесените му щети и променяше структурата си, за да се приспособи към летните горещини и зимния студ.
Същата магия, която позволяваше на пътищата да помагат на алеранските пътници, простираше своята неразрушима сила по цялата дължина на моста. Той можеше да променя повърхността си, за да се освобождава от излишната вода и лед, а по време на буря дъждовната вода се стичаше по гладки жлебове в каналите, разположени от двете му страни.
Единствено по време на тази буря по каналите течеше кръв.
Тави насочи хората си с бързи крачки по моста.
След двайсет крачки Тави видя струйки кръв в каналите. Отначало си помисли, че червеникавият цвят е просто отблясък на водата, останала след дъжда. Но дъждът беше спрял преди няколко часа и навъсеният ден беше погълнал цветовете на света. Той всъщност първоначално не осъзна, че това е кръв, докато не усети миризмата — остра, метална, тревожна.
Ручейчетата бяха малки — с дълбочина колкото свита длан на възрастен човек и ширина една педя. Дори не бяха повече от потоците дъждовна вода. Но Тави знаеше, че кръвта, която течеше по безжалостните, равнодушни камъни по склона на моста, носеше в себе си живота на много, много хора.
Тави отметна поглед и вторачен напред, се съсредоточи върху прохода, който все още се издигаше пред него. Зад гърба си чу звуци от повръщане — легионерите бяха разбрали какво виждат очите им.