Окото на света

Но каквото и да ставаше с времето, Карисфорд изглеждаше съвсем обикновено селище, поне на повърхността. Спретнати, обрасли с лозници тухлени къщи и тесни улички,с изключение на самия Кемлински път, тихо и невероятно спокойно. „Но какво ли се крие отдолу?“ — помисли си той. Тържището Шеран също им се беше сторило мирно на вид, какго и селището, в което онази жена… Така и не беше разбрал името й, а не искаше и да си помисля за нея.

Тихо минаха през селото и продължиха пътя. Ранд всеки миг очакваше нечий глас да ги попита настоятелно кои са. Или по-лошо — да им извика някой, който знаеше кои са.

Местността ставаше все по-гъсто населена. Пред тях непрекъснато се виждаха светлинки на фермерски къщи. Плетове и стобори отделяха пътя от полята зад тях. Навсякъде се виждаха ниви и нито една горичка край пътя. Сякаш непрекъснато се намираха в окрайнините на някое село.

Внезапно Мат седна насред пътя и замърмори:

— Две крачки правят един разтег. Хиляда разтега правят миля. Четири мили правят една левга… Няма да измина и десет крачки повече, освен ако на другия край няма място, където да спим. Ако има и нещо за ядене, няма да е излишно. Ти да не си скрил нещо в джобовете си? Някаква ябълка, да речем? Не бих имал нищо против. Я погледни все пак.

Ранд се озърна. Двамата бяха единствените, които се движеха в нощта. После хвърли поглед към Мат, който беше изул единия си ботуш и разтъркваше пръстите на крака си. И него стъпалата го бяха заболели. Краката му потрепераха, сякаш за да му подскажат, че силите му още не са се възстановили, както му се струваше. Встрани от пътя се очертаваха някакви тъмни издутини. Купи сено, смалени от зимното хранене на животните, но все пак — купи сено.

Той подритна Мат с носа на ботуша си.

— Ще спим ей там.

— Пак купи сено — въздъхна Мат, но нахлузи ботуша си и се изправи.

Вятърът се усилваше и нощният хлад ставаше все по-пронизващ. Двамата прескочиха тромаво плета и скоро се заровиха в една купа. Покривалото, предпазващо сеното от дъжда, ги заслоняваше и от вятъра.

Ранд се повъртя из дупката, която си беше отворил, докато не се намести удобно. Сеното проникна през дрехите му, но той вече се беше научил да не му обръща внимание. Опита се да преброи наум купите сено, в които беше преспал, откакто напуснаха Бели мост. На героите от сказанията никога не им се налагаше да преспиват в купи сено, нито под плетове. Но вече никак не му беше лесно да се прави на герой от някоя приказка, дори и за малко.

— Ранд? — обади се тихо Мат. — Смяташ ли, че ще стигнем?

— До Тар Валон? Много е далече, но…

— До Кемлин. Смяташ ли, че ще се справим до Кемлин?

Ранд вдигна глава, но в бърлогата им беше съвсем тъмно: можеше да разбере къде е Мат само по гласа му.