Окото на света

— Мат! Мат, те са тук! О, Светлина, те са тук!

Мат се събуди и подскочи:

— Какво? Мраколюбци? Къде?

Ранд с мъка се изправи на колене, посочи паникьосан и… зяпна. Сенките се размърдаха и един от конете до тях тропна с копито в съня си. Нищо повече. Той отново се отпусна върху сеното.

— Няма никой — каза Мат. — Чакай, дай да сваля това. — Той се пресегна да разкопчае колана за меча, но Ранд стисна още по-здраво дръжката.

— Не. Не. Трябва да го държа до себе си. Това е мечът на баща ми. Разбираш ли? Т-то-ва е м-м-мечът на б-б-аща ми! — Тялото му отново се разтресе, но ръката му се беше впила в дръжката, сякаш това беше единствената нишка, която го свързваше с живота. — Мм-моят б-б-б-аща! — Мат прекрати опитите си да му го свали и го зави презглава с наметалата.

Докато Мат дремеше, последваха други нощни посещения. Ранд така и не можеше да разбере дали са истински, или лъжовни. От време на време поглеждаше към Мат, чиято глава беше клюмнала на гърдите му, и се чудеше дали и той щеше да ги види, ако беше останал буден.

Сред сенките се появи Егвийн, дългата й коса беше прибрана на плитка, както я носеше в Емондово поле. Лицето й беше изкривено от болка и тъжно.

— Защо ни остави? — попита го тя. — Всички сме мъртви, защото ни остави.

Ранд немощно поклати глава.

— Не, Егвийн. Не исках да ви оставя. Моля те.

— Всички сме мъртви — промълви тъжно тя. — А смъртта е кралството на Тъмния. Тъмния сега ни притежава, защото ти ни напусна.

— Не. Нямах избор, Егвийн. Моля те. Егвийн, не си отивай. Върни се, Егвийн!

Но тя се извърна към сенките и сама се превърна в сянка. Изражението на Моарейн беше спокойно, но лицето й беше без кръвно и бледо. Пелерината й можеше да мине за було, а гласът й плющеше като камшик.

— Така е, Ранд ал-Тор. Ти нямаш никакъв избор. Трябва да стигнеш до Тар Валон, иначе Тъмния ще те вземе. Цяла вечност окован в Сянката. Сега само Айез Седай могат да те спасят. Само Айез Седай.

Том му се усмихна язвително. Дрехите по тялото му висяха на обгорели дрипи и това го накара да си припомни синкавите мълнии, докато Том се бореше с Чезнещия, осигурявайки им време да избягат. Плътта под дрипите беше изгоряла и овъглена.

— Довериш ли се на Айез Седай, момко, ще съжаляваш, че не си мъртъв. Помни, цената за помощта на Айез Седай винаги се оказва по-малка, отколкото би повярвал, и по-голяма, отколкото можеш да си представиш. А и коя Аджа ще те намери първа, а? Червената? Или Черната? Най-добре е да бягаш, момчето ми. Бягай.

Погледът на Лан беше твърд като гранит и лицето му беше изцапано с кръв.

— Странно е да видиш меч със знака на чаплата в ръцете на един овчар. Заслужаваш ли го? Дано да се окажеш достоен за него. Сега си сам. Нищо, на което да се опреш зад теб, и нищо, на което да разчиташ пред теб, а всеки наоколо може да е Мраколюбец. — Той се усмихна с вълча усмивка и от устата му бликна кръв. — Всеки.

Перин се появи, обвинявайки го, молейки го за помощ. После госпожа ал-Вийр — плачеше за дъщеря си, и Бейл Домон, който го ругаеше, че е довлякъл Чезнещи на ладията му, и господин Фич, ровещ с ръце из пепелищата на своя опожарен хан, и Мин, пищяща в прегръдката на тролок, хора, които познаваше от дълго време, и хора, които беше срещнал за кратко. Но най-лошото беше с Трам. Трам се изправи над него намръщен, клатеше глава, но не проговори нищо.