Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
— Трябва да ми кажеш — замоли го Ранд. — Кой съм аз? Кажи ми, моля те. Кой съм аз? Кой съм аз? — изкрещя той.
— Спокойно, Ранд.
За миг му се стори, че му беше отвърнал Трам, но той беше изчезнал. Над него се беше надвесил Мат и му поднасяше чаша вода.
— Просто се отпусни и се успокой. Ти си Ранд ал-Тор. Най-големият грозник и най-дебелата глава в Две реки. Ей, ама ти си се изпотил! Треската е минала.
— Ранд ал-Тор? — прошепна Ранд. Мат кимна. В това кимане имаше нещо толкова успокояващо, че Ранд се унесе в сън, без дори да се докосне до чашата с вода.
Спа спокойно, без никакви сънища — поне не такива, които да си спомня след това — но сънят му бе толкова лек, че очите му се отваряха унесено всеки път, когато Мат опипваше челото му да види дали треската е отминала. Веднъж дори се зачуди дали тази нощ Мат изобщо ще намери време да поспи, но сам се унесе и заспа преди да успее да се задълбочи в тази мисъл.
Скърцането на вратата съвсем го събуди, но за миг той остана излегнат на сеното, съжалявайки, че сънят го е напуснал. Заспал поне нямаше да се тревожи за състоянието си. Мускулите го боляха, не му бяха останали почти никакви сили. Помъчи се немощно да надигне глава. Успя едва при втория опит.
Мат беше клюмнал, опрян на стената, на една ръка разстояние от него. Брадичката му се беше опряла в гърдите, които се надигаха и отпускаха равномерно в ритъма на дълбок и спокоен сън. Шалът се беше смъкнал над очите му.
Ранд погледна към вратата.
На прага стоеше някаква жена и я придържаше отворена с една ръка. За миг тя беше само тъмен силует, облечен в рокля, очертан от бледия фон на ранното утро, после пристъпи навътре и остави вратата да се люшне и затвори след нея. Сега, под светлината на фенера, той успя да я види малко по-ясно. Прецени, че е почти на годините на Нинив, но не приличаше на селска жена. Бледозелената коприна на роклята й проблясваше при всяко нейно движение. Наметалото й беше богатско, с мек сивкав оттенък, тънка дантелена мрежа стягаше косата й. Пръстите й опипваха колието от масивно злато, докато оглеждаше замислено Мат и него.
— Мат — прошепна Ранд, а после извика по-силно: — Мат!
Мат изсумтя в просъница и за малко да се катурне, когато се събуди. Разтри очи с юмруци и зяпна непознатата.
— Дойдох да си нагледам коня — каза тя и посочи небрежно към клетките. Но така и не отмести очи от тях двамата. — Ти болен ли си?
— Нищо му няма — отвърна й сърдито Мат. — Малко е настинал от дъжда, нищо особено.
— Може би няма да е зле да го погледна — каза тя. — Знам някои неща…
Ранд се зачуди дали не е някоя Айез Седай. Облеклото, самоувереното й държане и начинът, по който държеше главата си, леко отметната назад, сякаш всеки момент щеше да изрече някоя заповед, показваха, че не е тукашна. „А ако е Айез Седай, от коя Аджа?“
— Вече се оправих — каза й той. — Нищо ми няма, наистина. Не е нужно.
Но тя закрачи по пътеката, повдигнала полите си и стъпвайки предпазливо със сивите си платнени чизми. Направи гримаса, като видя сеното под него, и опипа челото му.
— Нямаш треска — промълви непознатата и го огледа намръщено. Беше красива, с малко резки черти, но в това лице нямаше топлина. Не беше и студено, също така. Просто в него не се долавяше никакво чувство. — Бил си болен обаче. Да. Да. И все още си слаб, като току-що родено котенце. Мисля, че… — Тя внезапно бръкна под пелерината си и събитията, които последваха, бяха толкова светкавични, че Ранд едва успя да нададе приглушен вик.
Ръката й се измъкна изпод пелерината; нещо в нея проблесна и тя се хвърли през Ранд, към Мат. Мат се килна рязко настрани, последва удар на метал, забиващ се в дърво. Всичко това стана съвсем мигновено, а после всичко утихна.
Мат беше легнал на хълбок, едната му ръка беше стиснала китката й, точно над камата, която тя беше забила в дървото на мястото, където преди малко се намираха гърдите му, другата му ръка притискаше ножа, който беше взел от Шадар Логот, до гърлото й.
Шарещите й очи се опитваха да погледнат надолу към камата, която държеше Мат. Жената изпъшка приглушено и се опита да се отдръпне, но той задържа острието плътно опряно в кожата й. Разбрала, че не може да се измъкне, тя остана неподвижна като камък.