Окото на света

Единият от двамата представляваше само черен силует, докато другият изпъкваше повече на светлината, с гръб към Ранд. При все това си личеше, че разговорът, който водят, никак не го радва. Той размахваше недоволно ръце и от време на време кимаше на думите на другия. Ранд не чуваше разговора им, но оставаше с впечатлението, че през цялото време говори човекът, скрит в сенките; изнервеният мъж просто го слушаше, кимаше и махаше притеснено с ръце.

По едно време онзи, който бе обвит от мрака, се обърна и си тръгна, а изнервеният му събеседник закрачи към светлината. Въпреки нощния хлад триеше челото си с дългата престилка на кръста си, сякаш беше плувнал в пот.

Настръхнал, Ранд изгледа силуета, който се скри в нощта. Не разбираше защо, но притеснението му бе предизвикано тъкмо от него — сякаш нещо се промъкваше, готово да скочи отгоре му. Бързо разтърси глава и разтри ръцете си. „Почваш да си въобразяваш глупости като Мат.“

Но в този момент силуетът се плъзна по ръба на светлото петно на улицата, изсипващо се от един прозорец — на самата му граница — и кожата на Ранд отново настръхна. Табелата на хана продължаваше да се люшка на вятъра, „скръц-скръц-скръц“, а тъмният плащ не помръдваше.

— Чезнещ — прошепна той и Мат подскочи, сякаш му беше изкрещял в ухото.

— Какво?!

Той запуши с длан устата на приятеля си.

— Тихо. — Тъмната фигура се изгуби сред сенките. „Къде?“ — Отиде си. Така мисля. Надявам се. — Той свали ръката си и Мат си пое дъх.

На вратата на хана изнервеният мъж спря да оглади престилката си, очевидно съвземайки се, преди да влезе.

— Странни приятели си имаш, Раймън Холдвин — внезапно проговори човекът до каруцата. Гласът беше старчески, но силен. Говорещият се изправи, клатейки глава. — Странни приятели за един ханджия, в тази тъмница.

Изнервеният мъж подскочи и се огледа, сякаш до този момент изобщо не беше забелязал каруцата, окопити се и отвърна рязко:

— Какво искаш да кажеш, Алмен Бънт?

— Само това, което казах, Холдвин. Странни приятели. Тоя не ще да е тукашен, нали? Много странен народ минава оттук в последно време. Много, много странен.

— Ама и ти ги приказваш едни. — Холдвин погледна накриво човека до каруцата. — Познавам много хора, дори от Кемлин. Не като тебе, дето си се заровил сам в скапаната си ферма. — Той замълча, след което продължи, явно решил, че трябва да се доизясни. Той е от Четиримата крале. Търси двама крадци. Младежи. Откраднали му меч със знака на чаплата.

Ранд затаи дъх и погледна към Мат. Приятелят му беше опрял гръб в стената и се взираше в тъмнината. Очите му бяха толкова ококорени, че в тях сякаш беше останало само бялото. На Ранд също му се искаше да се взре в нощта — Получовекът можеше да е навсякъде, — но погледът му отново се върна на двамата говорещи мъже.

— Меч със знака на чаплата! — възкликна Бънт. — Не е чудно, че си го търси.

Холдвин кимна.

— Да, а и тях също. Моят човек е богат и… търговец е де, а тия двамата са забъркали една каша с хората, които работят за него. Разправяли разни дивашки приказки и изпоплашили народа. Сигурно са Мраколюбци и следовници на Логаин.