Окото на света

— Смяташ ли, че ще намерим нещо за ядене днес?

Стомахът на Ранд изкъркори съчувствено.

— Ще помислим за това, като излезем на пътя — отвърна Ранд. Оправи набързо дрехите си и изрови багажа от купата.

Мат също забеляза вървящите по пътя хора, намръщи се и спря, докато Ранд прескачаше плета. Млад мъж, не по-голям от тях, ги погледна, докато минаваше по пътя. Дрехите му бяха прашни, както и навитото одеяло на гърба му.

— За къде сте тръгнали? — подвикна му Мат.

— Ами за Кемлин, за къде другаде, да го видим Дракона — извика им през рамо непознатият, без да се спира. Вдигна вежди и добави: — Също като вас. — Младежът се засмя и продължи, очите му жадно шареха по пътя напред.

През този ден Мат зададе същия въпрос още няколко пъти и единствените хора, които не му дадоха повече или по-малко същия отговор, бяха местни селяци. Те, ако изобщо отговаряха, се изплюваха през зъби и извръщаха отвратено глави. Извръщаха се, но същевременно се озъртаха предпазливо. Към всички пътници гледаха по един и същи начин — подозрително. На лицата им беше изписано, че човек, ако не внимава, може да си изпати от толкова непознати.

Толкова чужденци явно им бяха дошли до гуша. Толкова много народ се беше изсипал по пътя, че когато селските каруци и фургони се появиха, още щом слънцето изгря на хоризонта, дори и обичайното им мудно движение трябваше да се забави още повече. Никой не беше в настроение да ги качи. По-скоро ги оглеждаха с кисела гримаса или ругаеха, че ги бавят.

Търговските фургони се изтъркулваха през човешката гмеж по пътя без особени затруднения, въпреки размаханите юмруци, независимо дали отиваха за Кемлин, или в обратна посока. Когато се появи първият търговски керван, Ранд отстъпи встрани от пътя, но продължи да върви.

Единственото предупреждение, което получи, беше чергилото, което изплющя край ухото му, когато първият фургон издрънча покрай него. Камшикът на втория кочияш плесна над главата му и той залитна и се строполи край пътя. Докато падаше, срещна очите на кочияша, злобно присвити над стиснатата в крива гримаса уста.

— Светлината да те ослепи дано! — извика Мат след фургона. — Не можеш да… — Някакъв охранник с тежка ризница го закачи с дръжката на копието си и го събори върху Ранд.

— Махай се от пътя, мръсен Мраколюбец! — изръмжа охранникът, без да забавя крачка.

След тази случка двамата се държаха по-настрана от фургоните. А те определено бяха много. Тропотът и трясъкът на един едва заглъхваше, след което се чуваше приближаването на друг. Охранници и кочияши, всички гледаха на пътниците, поели към Кемлин, като на мръсна кал по пътя.

Веднъж един от камшиците перна Ранд с края си. Той посегна с ръка към плитката рана точно над веждата си и му призля, като си помисли, че за малко щеше да му извади окото. Кочияшът му се изхили самодоволно. Ранд задържа Мат, който се канеше да опъне лъка си.

— Остави го — изохка той и кимна към яздещите край фургоните охранници. Някои от тях им се смееха, други гледаха сърдито лъка в ръцете на Мат. — Ще ни пребият. И то ако имаме късмет.