Окото на света

— Сам? — Гласът на ханджията трепна язвително. — Човек никога не знае какво ще срещне в тая тъмница, Алмен Бънт. Сам на пътя, в такава нощ. И да ти чуе някой писъците, никой няма да свали мандалото на вратата си, за да ти помогне. Не и в такива времена, Бънт. Дори да е най-близкият ти съсед.

Това, изглежда, изобщо не смути селянина. Отговорът му прозвуча също толкова спокойно, както преди.

— Ако кралската гвардия не може да оварди пътищата от опасности толкоз близо до Кемлин, никой от нас не е в безопасност, дори и в леглото си. Ако питаш мен, едно от нещата, които гвардейците могат да сторят, за да опазят пътищата ни сигурни, е да оковат във вериги този твой „приятел“. Да ми се мотае той из тъмницата и да го е страх да не го види някой. Не можеш да ме убедиш, че е свестен човек.

— Да го е страх! — възкликна Холдвин. — Стар глупак, ако знаеше… — Той внезапно млъкна. — Не знам защо ли си губя времето с теб. Махни ми се от главата! Престани да ми трополиш и да ми пречиш на работата. — Вратата на хана се тресна и се затвори зад гърба му.

Мърморейки под носа си, Бънт се хвана за края на седалката и сложи крак върху оста на колелото.

Ранд понечи да излезе от сенките, но Мат го дръпна за ръкава.

— Да не си полудял, Ранд? Той веднага ще ни познае!

— А ти какво искаш, тук ли да останем? С Чезнещия, дебнещ някъде наблизо? Докъде смяташ, че ще стигнем пеша, преди да ни е спипал? — Постара се да не мисли докъде щяха да стигнат и в каруца, преди да ги е спипал. Откопчи се от Мат и се затича по пътя. Внимателно придържаше наметалото си, прикривайки меча. Вятърът и студът бяха достатъчно оправдание за това.

— Без да искам ви чух, че споменахте за Кемлин — каза той. Бънт се стресна и измъкна една тояга от каруцата. Грубоватото му лице беше покрито с бръчки и половината му зъби липсваха, но възлестите му ръце стискаха здраво тоягата. След минута отпусна тоягата си и попита:

— Значи и вие двамата сте тръгнали за Кемлин. Да видите Дракона,а?

Ранд не беше и усетил, че Мат го бе последвал. Мат обаче се беше спрял предпазливо назад, извън светлината, и поглеждаше към хана и към каруцаря с не по-малка подозрителност, отколкото към мрака, който ги обгръщаше.

— Лъжедракона — подчерта Ранд.

Бънт кимна.

— Да, да. Разбира се. — Той погледна накриво към хана, след което премисли и напъха тоягата под седалката на каруцата. — Е, ако искате да се возите, качвайте се. Загубих вече много време.

Ранд вече се беше покатерил отзад, когато селянинът плесна с поводите. На Мат му се наложи да притича и да скочи в движение.

При скоростта, с която Бънт подкара коня, селото бързо се скри в мрака зад тях. Ранд се изтегна по гръб върху голите дъски, като се мъчеше да преодолее приспиващото скърцане на колелетата. Мат потискаше с юмрук прозявките си и оглеждаше боязливо околността. Мракът тежеше над полята, осеян тук и там с мъждукащите светлинки на пръснатите из полето фермерски къщи. Светлинките изглеждаха далечни и сякаш безутешно се мъчеха да надмогнат тъмнината. Чу се писък на сова, като траурен плач, а вятърът стенеше като изгубени в Сянката души.