Окото на света

Просналата се жена не се и помръдна, само гледаше как Мат бавно се извръща към нея. Гледаше го, сякаш се чудеше какво ли ще направи, но Ранд забеляза как очите на Мат изведнъж се присвиха и ръката му, стиснала камата, се стегна.

— Мат, недей!

— Тя се опита да ме убие, Ранд. И теб щеше да убие. Тя е Мраколюбец!

— Но ние не сме — отвърна Ранд. Жената изохка, сякаш едва сега бе разбрала какво се кани да направи Мат. — Ние не сме, Мат.

Мат замръзна за миг, острието в юмрука му просветна под светлината на фенера. После кимна.

— Махай се оттук — изсъска той на жената.

Тя бавно се изправи и изтупа сламата от дрехите си. И когато се запъти към вратата, се движеше така, сякаш няма никаква причина да бърза. Но Ранд забеляза, че поглежда предпазливо към камата с рубина в ръката на Мат.

— Наистина трябва да престанете да упорствате — промълви тя. — В края на краищата, за вас така ще е най-добре. Ще видите.

— Най-добре? — повтори Мат кисело и потри гърдите си, където щеше да го прободе ножът й, ако не беше се мръднал. — Я се махай!

Тя помръдна небрежно рамене, но се подчини.

— Грешка. Настана голямо… объркване, след това, което се случи с онзи самонадеян Гоуд. Да не говорим за идиота, дето вдигна паниката в Шеран. Никой не знае какво точно е станало там, нито как. Това прави нещата много по-опасни за вас, не разбирате ли? Очакват ви почетни места, ако дойдете при великия Властелин по своя собствена воля, но докато бягате, ще бъдете преследвани, и кой тогава може да каже какво ще ви сполети?

Ранд потръпна от хлад. „Ловните ми кучета са ревниви и няма да са никак милостиви.“

— Значи двете селянчета ви създават големи неприятности. — Смехът на Мат беше мрачен. — Май вие, Мраколюбци, не сте чак толкова опасни, колкото бях чувал.

Тя се спря и го изгледа. Погледът й беше леден, а гласът й — още по-студен.

— Ще разберете колко сме опасни, когато дойде мърдраал.

И излезе. Мат затръшна вратата след нея и я залости. Когато се извърна, в очите му се четеше тревога.

— Чезнещ — промълви той и прибра камата в сетрето си. — Казва, че щял да дойде тук. Как са краката ти?

— Не мога да танцувам — промърмори Ранд. — Но ако ми помогнеш да се изправя, мисля, че ще мога да вървя. — Той погледна ножа в ръката си и потръпна. — Кръв и пепел, какво ти вървене! Ще тичам.

Мат набързо нарами всичките им вещи и му помогна да се изправи. Краката на Ранд се огъваха и му се наложи да се облегне на приятеля си, но полагаше всички усилия да не забави Мат. Държеше камата на непознатата жена по-надалече от себе си. До вратата имаше ведро, пълно с вода. Когато минаха покрай него, той хвърли камата вътре. Острието се докосна до водата със съсък, вдигна се пара. Лицето му се изкриви и той се помъчи да върви по-бързо.

Утрото вече бе настъпило и по улиците имаше много хора, макар все още да беше рано. Но всеки беше улисан в собствените си грижи и никой нямаше намерение да обръща внимание на някакви си двама младежи, които напускаха селото, при толкова много чужденци, минаващи напоследък оттук. Въпреки това Ранд напъваше всеки мускул по тялото си, стараейки се да не се олюлява. С всяка следваща стъпка се чудеше дали някой от забързалите се наоколо не е от Мраколюбците. „Дали някой от тях не чака жената с камата? Или Чезнещия?“