Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
— Особено като се има предвид, Даниъл — отбеляза замислен Ричард, — че ти си много по-зрял от мнозина свои командири. Те се държат като деца, карат се за щяло и нещяло, обявяват си дуели, отказват да обединят усилията си.
— Откъде знаеш, Ричард? — изненада се Станфийлд.
— То оставаше да не знам в селище като това! Все пак сме общо към хиляда души. Може и да сме заточеници, Даниъл, но и ние като свободните граждани имаме очи и уши. Колкото и да сме изпаднали сега, колкото и окаяно да е положението ни, и ние сме родени свободни англичани. Е, има и хора родом от Ирландия и Уелс. Виж, няма нито един шотландец, понеже там не допускат съдии англичани.
— Да, поредната ябълка на раздора. Повечето ни командващи са шотландци, докато моряците са родом от къде ли не.
— Да се надяваме — въздъхна Ричард, докато затваряше сандъчето, — че онези, които останат тук, ще се научат да преодоляват различията, обезсмислени от живота на това място. Макар и да се съмнявам, че това ще стане. — Той отново протегна ръка. — Пожелавам ти късмет!
— Аз също.
Всички се бяха събрали за вечерята, приготвена от Лизи — стига тя да разполагаше с малко повече продукти, щеше да се види, че е добра готвачка. Вечерята се състоеше от котле ориз и грахова чорба. И от лъжица кисело зеле за всекиго.
Ричард остави сандъчето с инструментите и се присъедини към мъжете, насядали в кръг около огъня — може и да нямаше дърва за бичене, но за огрев се намираха колкото щеш.
Как да го направи? Как да им съобщи? Дали не е редно да каже на Лизи насаме? То се знае, трябваше да съобщи най-напред на нея, при това на четири очи, колкото и да го беше страх от сълзите и роптаенето й. Сигурно щеше да реши, че Ричард не си е и направил устата да вземе и нея.
Той се навечеря, без да продумва и дума — пак добре, че никой не забеляза оставеното сандъче с инструментите в стаята, където държаха багажа. Заради горчивия си опит заделиха малко от граха и ориза, за да ги изядат студени на заранта, макар че им се щеше да ги излапат още сега — пак щяха да си останах гладни.
Как ли щяха да се оправят без него? „Доста добре“ — прецени Ричард. След осем месеца тук всеки от групата си беше създал живот, независим от останалите. Бяха заедно само заради покрива над главата и заради храната. Хората, уредили се държавните хранилища, бяха най-добре — те имаха чудесни отношения с другите каторжници на работа в хранилищата и със самия лейтенант Фързър, а колкото до останалите, и те все щяха да му намерят цаката. Ако имаше човек, за когото Ричард на истина се притесняваше, това бе простодушният, наивен Джоуи Лонг. Дано другите да го наглеждат. Колкото до Лизи, тя все щеше да преживее някак удара. Ричард никога не им се беше натрапвал за водач, те нямаше и да усетят че е заминал, а някои сигурно дори щяха да бъдат доволни, че са оставени да се оправят сами.
— Ела, Лизи — рече й той, след като се навечеряха.
Тя се изненада, ала го последва безропотно — беше доловила, че тази вечер е притеснен, ала знаеше, че не е направила нищо.
Вече се здрачаваше, но официалният вечерен час през цялата година беше в осем часа, много след като се спуснеше мрак. Ричард заведе жена си на прикътано местенце край водата и намери къде да седнат на скалите. Щурците из тревата пееха в захлас, огромните паяци бяха плъзнали на лов, инак почти нищо не притесняваше Ричард и Лизи.
— Днес майор Рос ме извика при себе си — подхвана спокойно той и погледна към западния бряг на залива, осеян с безчет мигащи светлинки. — Съобщи ми, че утре трябва да се кача на „Златната дъбрава“. Пращат ме на остров Норфолк.
От гласа му Лизи разбра, че няма да го придружи, но за всеки случай попита:
— А аз ще дойда ли?
— Не. Помолих да те взема и теб, но ми беше отказано. Доколкото разбрах, губернаторът вече е подбрал жените.