Сага за Австралия

Лизи прояви интерес към дърветата, от които туземците си правеха колибите — от тях човек можеше да откърши цели листове гладка като кожа кора с цвят на ръжда. Тя се примоли на Нед Пю да й екове къса стълба и покри с кората палмовия покрив на все по-разрастващата се колиба, а после я прихвана с връв и губерка, която бе изврънкала от Държавните хранилища, но при условие, че ще я върне. Ето защо, щом заваляха дъждовете, покривът не течеше, а и да протечеше, подпъхваха поредното парче кора — и готово! Лизи държеше запаси в стаичката, която бяха пристроили, за да си държат в нея багажа. При мъчителната скорост, с която напредваше строежът на сградите от тухли и дърво, щяха да минат години, докато каторжниците можеха да помислят за друго жилище освен колибите от преплетени палмови клонки като тяхната, която в тези студени дъждове се оказа за предпочитане пред бараките от безполезни тънки летвички.

Всъщност се бяха устроили доста уютно. През двете седмици лошо време всички продължиха да работят — майор Рос бе предоставил на точиларите на триони отделна палатка веднага щом тя се бе освободила. Тъкмо преди да завали, каменната къща на заместник-губернатора вече ставаше за живеене — и на Рос веднъж да му провърви! Както и при другите шефове, и неговите по-хубави вещи бяха останали в Англия и щяха да пристигнат с някой от товарните кораби, вероятно със „Страж“, за който се очакваше да се появи в Нов Южен Уелс някъде в началото на 1789 година. Пак със същия кораб щяха да докарат още храна, едър рогат добитък, коне, овце, кози, свине, кокошки, пуйки, гъски и патици. В Лондон бяха прекалени оптимисти за това докога на експедицията ще й стигнат продукти като брашното, понеже в столицата разчитаха, че още първата година преселниците ще успеят да отгледат реколта от зърно и цели купчини зеленчуци, пъпеши и други бързо растящи плодове. А това нямаше да стане, знаеха го всички, от най-големия началник до последната отрепка. Твърдият хляб беше свършил, сега месеха мънички самуни от брашно, пълни с гъгрица, а осоленото месо беше стояло в сандъците толкова дълго, че колкото и да го вариш, от половин кило се получаваха някакви си четири малки мръвчици. От каторжниците се очакваше да карат само на това и на грах и ориз и им даваха хляб единствено в неделя, вторник и четвъртък.