Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Бих могъл да ви убия — каза той. — Наясно ли сте с това?
Пръстите му така стискаха гърлото ѝ, че тя не можеше да отговори. Не можеше дори да кимне.
— Как бихте могли да помогнете на това дете, ако умрете? — попита той спокойно и логично и я зачака да му отговори.
Ейвъри затвори очи и отпусна ръцете си.
Ако Тан’елкот я убиеше сега, поне щеше да приключи безумието, разбило живота ѝ. Но вместо това той внимателно я свали долу и разтвори пръстите си.
— Успокойте детето, Бизнесмен. Тя може да се нарани.
Въпреки че едва се държеше на краката си, Ейвъри се застави да отвори очи и да се дотътри до операционната маса, където Фейт се гърчеше под ремъците.
— Фейт — прошепна тя, галейки лицето на детето. — Шшт, момиче. Гран маман е тук. Гран маман е тук и всичко е наред.
По острата ѝ скула се плъзна сълза, която падна в косата на Фейт.
Скоро гърчовете на момичето утихнаха и тя изгуби съзнание. Тогава силите изоставиха окончателно Ейвъри; тя се облегна на стоманената операционна маса, но дори и така не можа да се задържи на крака; спусна се на колене, покри лицето си с длани и зарида.
— Бизнесмен — обади се меко Тан’елкот, — моля ви… Ейвъри, не плачете.
Огромните му топли длани легнаха върху рамене ѝ и с лекота я откъснаха от пода; той я отнесе до единствения стол в залата, положи я върху него и коленичи до нея.
— Моля ви, Ейвъри — промърмори той, прегръщайки я с ръка. — В мен има достатъчно от… Карл, за да не мога да понеса сълзите ви…
— Какво става с мен? — промълви Ейвъри през покрилите лицето ѝ длани. — Това не съм аз. Не разбирам какво се случва с мен…
— Когато настъпва любовта, разумът отстъпва — рече той нежно. — Не е нещо необичайно да открием труповете на илюзиите си върху този вид полесражение.
— Няма да ти позволя да я нараниш — каза Ейвъри. Тя отпусна ръце и погледна гиганта в лицето. — Можеш да ме убиеш. Но докато съм жива, ще направя всичко, за да те спра.
— Разбирам. Но и вие ме разберете. — Тан’елкот се изправи и се приближи към операционната маса. Ръката му увисна на инч над косата на Фейт, сякаш се боеше да я докосне.
— Същото чувство, което изпитвате към това дете, аз изпитвам към всяко от моите Деца — рече той. — А те са милиони, Бизнесмен. Всяко от тях ми е неописуемо скъпо. Сънищата им са пълни с ехото от тяхното бъдеще. И това ехо са писъци.
Той се обърна към нея и призоваващо разпери ръце.
— Какво не бихте направили вие, за да защитите внучката си? Какво не бих направил аз, за да защитя моите Деца?
— Няма да ти позволя да я нараниш — повтори Ейвъри.
Погледът на бившия император потрепна за миг, сякаш вниманието му беше привлечено от движение зад стъклото. Лицето му се сгърчи в бърз, почти недоловим спазъм, изразяващ омраза, отвращение и — колкото и да беше странно — страх.
Ейвъри потрепери, внезапно смразена до костите. Дори не искаше да знае какво би могло да уплаши Тан’елкот.
— Не съм аз този — промълви той бавно, — който иска да я нарани, Бизнесмен.
Тя проследи погледа му колебливо, боейки се от онова, което ще види.
Притиснат към стъклото, с омекнало от хищнически копнеж лице като клошар пред витрината на бакалия, от другата страна на прозореца стоеше Артуро Колбърг.
6.
— Колко дълго ще стои той там? — попита тихо Ейвъри.
Колбърг стоеше, безмълвно притиснал лице към стъклото, вече от часове — Ейвъри не можеше да каже точно колко. Тя се разхождаше напред-назад, обхванала раменете си с ръце, за да успокои треперенето, макар че в помещението не беше студено.
Тан’елкот седеше на стола, обърнал гръб на прозореца, и разглеждаше съсредоточено Фейт.
— Невъзможно е да се предскаже — отговори той дистанцирано и равнодушно. — Понякога стои пет минути. Веднъж вися почти цял ден. Работник Колбърг идва и си отива според собствените си желания. Какви са желанията му — това не само че е невъзможно да се узнае, но и е отблъскващо да се гадае на тази тема.
— Постигаш ли някакъв напредък?
Той поклати глава.
— Не. Разчитах да открия връзка веднага, щом установя контакт със съзнанието ѝ, но не се получи. Предполагам, че травмата, предизвикана от убийството на майка ѝ, я е накарала да се огради със стена от тази част на съзнанието си. Подобна дисоциативна реакция понякога довежда до разделяне на личността на части.
— Ти си знаел — каза тя. — Знаел си за убийството предварително.
— Ако си спомняте, се опитах да ви предупредя.
— А опита ли се да предупредиш нея? Опита ли се да кажеш на нея?