Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
„Фейт? Познаваш ли ме, Фейт? Знаеш ли кой съм аз?“
Тя никак не обичаше възрастните да ѝ задават този въпрос, защото обикновено не ги познаваше, а това, кой знае защо, по някакъв начин ги разочароваше и дори ги нараняваше. Затова тя изобщо не искаше да му отговаря, макар че той имаше такива хубави коси и очи и изглеждаше много тъжен. Човекът протегна длан, докосна ръката ѝ и каза: „Фейт, Фейт, миличка…“
И тогава гласът на грамадния шумен мъж прогърмя в главата ѝ:
НАЗАД! МАХАЙТЕ СЕ, ЧАКАЛИ! МАХАЙТЕ СЕ ЗАД ПОРТИТЕ! ТЯ Е МОЯ!
Сигурно беше направил с всичките тези хора нещо, което ги е уплашило или дори може би наранило, защото те се разпръснаха по-бързо, отколкото се бяха появили, а гласът на грамадния шумен мъж беше толкова гръмък и звучеше толкова ядосано, че Фейт се разплака, а веднага, щом заплака, ѝ се прииска мама да е тук, а когато пожела мама да е тук, забрави, че е оставила спомените си в петото момиченце.
Спомените се върнаха при нея и Фейт осъзна, че петото момиченце е тя самата.
Тя започна да пищи и да пищи, и да пищи — а грамадният шумен мъж стискаше ръката ѝ и болеше, и тя искаше мама или тате, или някой друг да дойде и да го накара да спре, но той хвана и другата ѝ ръка и стисна двете ѝ ръце заедно, стисна ги заедно, СТИСНА ги ЗАЕДНО…
Сега тя дори вече нямаше ръце — грамадният шумен мъж ги стискаше толкова силно, че сякаш китките им се сляха в една, и тази единствена китка на свой ред се сля с огромната китка на шумния мъж, така че кръвта му се вля във вените ѝ, а нейната собствена кръв се вля в неговите вени.
Грамадният шумен мъж оголи грамадните си остри зъби. „Е, дете: Къде е реката?“
Фейт само поклати глава, недоверчиво наблюдавайки как крехките ѝ китки се срастват с голямата му космата ръка. Нещо заседна в гърлото ѝ, сякаш е погълнала някакъв дребен плъх, който се опитва да се измъкне, забил ситните си нокти в плътта ѝ, и в устата ѝ имаше вкус на кръв, както онзи път, когато беше паднала и беше прехапала устните си…
„Реката, дете — повтори още по-силно грамадният шумен мъж — Тан’елкот, тя вече знаеше името му, защото то течеше по вените ѝ заедно с кръвта му. — Не стигнах толкова далеч само за да претърпя поражение.“
Сега той вече се ядоса, наистина се ядоса и гневът му я изгаряше — огънят течеше по ръцете ѝ, по лактите, стигна и до гърдите, карайки дребния плъх в гърлото ѝ да драска още по-силно.
КЪДЕ Е ПРОКЛЕТАТА РЕКА? ЗАЩО НЕ МОГА ДА УСЕТЯ РЕКАТА?
Той беше толкова разярен, че Фейт се уплаши още повече, и тогава най-накрая дребният плъх се измъкна от гърлото ѝ. Той се процеди през стиснатите ѝ зъби и се оказа, че изобщо не е плъх.
Беше писък.
Тя пищеше и пищеше, и пищеше, и пищеше.
Защото вече никога нямаше да бъде сама тук.
5.
Писъците на Фейт отекваха в стените на операционната зала и се преплитаха. На Ейвъри ѝ се прииска да запуши уши и да се скрие в ъгъла, но вместо това дръпна за ръката Тан’елкот. Беше все едно да се опитва да отмести бетонен стълб.
— Спри! — изкрещя тя. Едва успяваше да чуе гласа си. — Спри! Нараняваш я!
Той изръмжа нещо неразбираемо и нетърпеливо тръсна ръка, отхвърляйки я мощно към стената. Полузашеметена, тя отново го връхлетя, ръмжейки, насочила нокти към очите му. Той хвана ръката ѝ разсеяно — вниманието му все още беше насочено върху Фейт — и я задържа на разстояние с непреодолимата си сила.
— Спри! — изкрещя Ейвъри отново. — Ако я нараниш отново, ще направя така, че да умреш. Чуваш ли ме? Ще направя така, че да умреш заради това!
Той без особени усилия успяваше да я задържи на разстояние и не обръщаше внимание на виковете ѝ. Фейт пищеше, а той, озъбен, се навеждаше все по-ниско над нея, сякаш искаше да я ухапе по лицето. Ейвъри се съпротивляваше отчаяно и безплодно, докато не съобрази, че Тан’елкот я държи с осакатената си ръка. Тя стисна юмрук и го заби с всичка сила в превръзката на мястото на липсващия му пръст.
Той изохка и пръстите му се разтвориха, а тя го удари отново — засилвайки се като при сервиране в игра на тенис — право в подутината на затвореното му око.
— Остави я на мира!
Той дори не трепна. Преди още да е разбрала какво се случва, той я беше хванал за гърлото и с протегнатата си ръка я повдигаше над земята. Тя безпомощно драскаше железните му пръсти.