Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
4.
Фейт беше почти доволна, когато изобщо я нямаше.
Очите ѝ си отиваха и някакво друго момиченце виждаше през тях студена светлина и блестящи метални форми, и голямо огледало на едната стена; отиваха си ушите ѝ и някакво друго момиченце чуваше шепота на вентилаторите и шума от отваряне на врата, и как някой говори тихичко, както тате, когато е при дядо; трето момиченце усещаше студения метал под краката и главата си, и тънката синтетична болнична пижама; четвърто момиченце надушваше миризмата на болница.
И паметта ѝ отиваше другаде — при пето момиченце, което обаче беше най-нещастното от всичките, защото ѝ се налагаше да помни страшни неща, които я караха да пищи и да пищи, и да пищи.
Но самата Фейт не беше нито едно от тези момиченца. Нея почти изобщо я нямаше. Тя беше тук, на сигурно място в една тъмна тишина, и се стараеше да я направи още по-тъмна и по-тиха, защото беше абсолютно сигурна, че ако бъде достатъчно тъмно и тихо и останалите момиченца престанат да я безпокоят, ще може отново да чуе реката.
Защото това беше единствената ѝ грижа; ето защо почти я нямаше, вместо изобщо да я няма.
Ако я нямаше изобщо, нямаше да ѝ е толкова самотно.
Сега грамадният мъж се връщаше. Той трополеше край тихото ѝ място и ѝ викаше. Беше толкова шумен. Но не можеше да я види, докато тя не помръднеше или не му отговореше. Тя знаеше, че той не иска да е толкова шумен; това се усещаше по неговия сподавен, полушепнещ глас и по начина, по който ѝ казваше „миличка“ и я молеше да го хване за ръката.
Тя не харесваше грамадния шумен мъж — помнеше го оттогава, когато тя все още беше някой, от единствения път, когато тате я беше завел в Екзозеума. Тогава той я беше уплашил малко — с огромните си ръце и гладните си очи, като трол под някой мост в приказките — но не чак толкова, защото мама не се боеше от него, нито пък реката.
Но сега Фейт беше самичка в тъмната тишина, а той се приближаваше все повече и повече. Тя се опитваше да го отблъсне, да го задържи отвъд мрака и известно време ѝ се струваше, че успява. Тя можеше да използва мрака, за да го държи отвън; колкото по-гъст направеше мрака, толкова повече той се отдалечаваше. Беше правила същото и преди, но той винаги се връщаше, а тя вече беше толкова уморена…
Умори се да го отблъсква, умори се да пропъжда петте момиченца, умори се да се крие в тъмната тишина, а той сякаш никога не се уморяваше…
— Фейт? Фейт, дете, чуваш ли ме?
Тя всъщност не го чуваше — чуваше го второто момиченце, което чуваше и гласа на гран маман; третото момиченце усещаше как гран маман докосва косата ѝ; първото момиченце виждаше лицето на гран маман под рязката и ярка светлина на лампите, а четвъртото усещаше старческия ѝ дъх.
— Фейт, трябва да чуеш гран маман. Това е много важно.
Мама ѝ беше казала някога, страшно отдавна, че трябва да слуша гран маман, докато тате не дойде да я вземе. Беше безполезно да се преструва — никога не би могла да излъже мама. Фейт можеше да се преструва толкова старателно, че да излъже дори себе си, но мама винаги знаеше по-добре — и тя ѝ беше казала да слуша гран маман.
Затова, въздъхвайки с потреперване, Фейт излезе от тишината и престана да се прави, че го има второто момиченце; излезе от тъмнината и престана да се преструва, че очите са на друго момиченце и носът, и ръцете, и езикът, и всичко останало.
Гран маман стоеше над нея в бялата стая и косите ѝ блещукаха под ярката светлина на лампата. Фейт не помнеше къде се намира бялата стая или по какво се отличава от другата бяла стая; не помнеше как е попаднала тук и не знаеше защо гран маман изглежда толкова разтревожена, тъй като все още държеше извън себе си петото момиченце, онова със спомените ѝ. Докато държеше извън себе си петото момиченце, можеше да мине и без останалите четири.
Петото момиченце беше онова същото, което не спираше да пищи в тъмната тишина.
Гран маман се наведе и целуна Фейт по челото.
— Фейт, ти трябва… трябва… — Тя се обърна към грамадния шумен човек, който стоеше до малката врата, скръстил огромните си тролски ръце на тролските си гърди.
— Кажете ѝ да спре да се крие — каза грамадният мъж с шумния си глас. — Кажете ѝ да излезе на светло.
— Фейт, спри да се криеш. Излез на светло.
Това, че чуваше гран маман и грамадния мъж, означаваше, че вече е излязла на светло, където е самотно, шумно, ярко, студено и наистина страшно. Фейт примигна и се опита да бъде смела, но една сълза вече се беше плъзнала по ухото ѝ.