Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Тук е толкова пусто — каза тя на гран маман с тънко гласче. — Тук е самотно.
— Кажете ѝ — каза грамадният шумен мъж, — че ако мислено ме хване за ръката, никога повече няма да ѝ бъде самотно.
„Никога няма да ѝ бъде самотно“… Тези думи отекваха и отекваха в главата ѝ, и даже не отслабваха: самотно, самотно, самотно. Фейт се потопи отново в мрака и започна да търси ръката на шумния мъж.
— Фейт, чу ли го? Искам да направиш това, което казва, разбираш ли? Хвани го за ръката, Фейт. Фейт. Фейт? Тан’елкот, чувствам се абсолютно нелепо. Какво трябва да означава това: мислено да те хване за ръката? Това е глупаво пилеене на време.
Тя не можеше да види грамадния шумен мъж, но усещаше присъствието му във всички посоки, сякаш той беше направен от гъста мъгла, а тя бродеше вътре в него, само че мъглата е студена, влажна и противна, а грамадният шумен мъж беше наистина топъл и сух и даже малко дружелюбен. Сякаш я харесваше. Сякаш даже мъничко я обичаше.
— Твърде лесно се предавате. Тя не само че ви чува, но и се опитва да изпълни молбата ви. Виждам го.
Разбира се, той не я обичаше така, както я обичаше мама, а по-скоро както самата Фейт обичаше лимоненозелената блузка, която татко ѝ беше купил в Чикаго — по начина, по който обичаш нещо, от което не очакваш да те обича в отговор.
Тя беше напълно съгласна с това. Тя не искаше да го обича. Когато обичаш някого, накрая приключваш като петото момиченце.
— Виждаш? Какво може да се види тук?
— Вие сте наблюдавали директно приключения от гледната точка на магьосник; самият Карл беше донякъде адепт. Спомнете си как изглежда Обвивката през менталното зрение — в момента детето непохватно и грубо се опитва да настрои своята Обвивка в резонанс с моята.
Фейт не можеше да намери ръката на грамадния шумен мъж, но се добра до мястото, където тя би трябвало да бъде, и се опита да си представи тази ръка. Беше, като да сънуваш, че бродиш изгубен из чужд, тъмен, огромен дом, който не си виждал никога по-рано, но когато решиш, че това е твоята къща, по някакъв начин всичко ти става познато, дори и да знаеш, че го виждаш за пръв път. Тя се протегна към мъглата, мрака и сухата топлина и реши, че това е ръката му.
— Ти си в ментално зрение? Сега? Не трябва ли да се съсредоточиш?
— Аз съм съсредоточен.
— Тогава как можеш да разговаряш?
— Аз съм Тан’елкот.
А Фейт продължи да си представя — да решава — и мъглата се сгъстяваше все повече и повече и придобиваше очертанията на ръка, която ставаше все по-голяма и топла, и суха, докато не придоби напълно устойчив облик.
— Тя настройва обвивката си? Като адепт?
— Не като адепт. Като дете. Всички деца са надарени от природата с ограничени магически способности. Основната функция на педагогиката във вашето общество е да потиска тези способности.
Фейт не знаеше какво означава това, но всичко беше наред, защото обръщаше по-голямо внимание на ръката. Засега тя приличаше повече на ръка от анимационните филми — е, имаше правилния брой пръсти и така нататък, но не изглеждаше като наистина да принадлежи на някого. Само беше голяма.
Но Фейт продължаваше да решава: истинската ръка би имала бръчици на свивките на пръстите и линии на дланта, а в основата на всеки пръст — издатини, и разбира се, след като грамадният шумен мъж беше възрастен, значи на опаката страна би трябвало да има косъмчета…
Докато ръката ставаше все по-реална, наоколо ставаше все по-светло и шумно: тя чуваше някой да говори, някой да казва с тънък писклив глас: „Внимавай — моля те, много внимавай.“ Много скоро тя можеше да го види и колкото по-внимателно слушаше, толкова по-добре го разбираше. Тя не познаваше този човек — някакъв дребен старец, съсухрен и прегърбен, и видът му подсказваше, че не мирише много приятно.
А зад него се тълпяха още хора, страшно много хора, всичките смешно облечени — не като истинските Администратори, Занаятчии и останалите, а сякаш бяха на маскен бал или може би на някакъв конвент като Фенкон. Всички те се струпваха около нея и говореха едновременно, и тя даже мъничко се поуплаши, но като че ли никой от тях не ѝ мислеше лошото. Един от тях много приличаше на грамадния шумен мъж, само дето беше още по-грамаден и имаше наистина дълга къдрава коса и голяма четинеста брада. Там имаше още един едър мъж със златиста коса и красиви сини очи, който се приближи до нея и коленичи, и изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче.