Господарят на войната

— Нали знаеш какво ще направят с теб? — попитах аз.

Тя ми показа ножа, който бе стиснала в лявата си ръка — искаше да ми каже, че щеше да се самоубие преди да я пленят хората на Мордред.

— Твърде дълго бяхме заедно, любов моя, за да се разделяме сега — каза тя и застана до мен, за да изпратим „Придуен“, която навлизаше в дълбоките води. С нея отплаваше нашата последна дъщеря и децата й. Приливът бе започнал да се оттегля и вълните дърпаха сребърния кораб към открито море.

Останах със Сеграмор докато умираше. Люлеех главата му, държах ръката му и му говорих, докато душата му стигна до моста на мечовете. После, с натежали от сълзи очи се върнах при нашата малка стена от щитове и видях, че Камлан вече бе пълен с копиеносци. Беше дошла цяла войска, но бяха дошли твърде късно, за да спасят своя крал, макар че все още имаха достатъчно време, за да свършат с нас. Най-накрая видях Нимю, с нейната бяла дреха и белият й кон, който се очертаваше като светло петно на фона на потъналите в сянка дюни. Моята приятелка и веднъж дори любовница сега бе моят последен враг.

— Доведи ми кон — казах на един копиеносец. Навсякъде около нас имаше коне без ездачи. Войникът изтича, хвана юздите на една кобила и ми я доведе. Помолих Сийнуин да откачи щита ми, след това накарах копиеносеца да ми помогне да се кача на седлото. Щом се качих, мушнах Екскалибур под лявата си мишница и взех юздите в дясната ръка. Сритах кобилата и тя скочи напред, сритах я пак и тя се понесе, хвърляйки пясък изпод копитата си и разпръсквайки хората пред себе си. Вече яздех сред войниците на Мордред, но те нямаха желание повече да се бият, защото бяха изгубили своя господар. Вече бяха мъже без господар, а зад тях идваха лудите на Нимю. Зад дрипавата войска на Нимю имаше и трета войска. При пясъците на Камлан бе дошла нова войска.

Беше същата онази войска, която бях видял на билото на западния хълм. Осъзнах, че тя бе тръгнала на юг след Мордред, за да завземе Думнония за себе си. Тази войска бе дошла да гледа как Артур и Мордред се унищожават, и сега след като битката бе приключила войската на Гуент бавно слизаше по склона под кръстовете на своите знамена. Идваха, за да наложат своята власт в Думнония и да провъзгласят Мюриг за нейн крал. Червените им наметала и алените пера на шлемовете им изглеждаха черни в здрача, а като погледнах нагоре видях първите бледи звездици на все още светлото вечерно небе.

Насочих коня си към Нимю, но спрях на стотина крачки от моята стара приятелка. Олуен ме наблюдаваше. Нимю не откъсваше злия си поглед от лицето ми. Тогава аз й се усмихнах, хванах Екскалибур с дясната си ръка и вдигнах чуканчето на лявата, за да разбере какво бях направил. След това й показах Екскалибур.

Тогава тя разбра какво бях намислил.

— Не! — изпищя тя, и войската й от луди започна да вие с нея. Вечерното небе се разтресе от нечленоразделните им викове.