Господарят на войната

Точно тогава върху него връхлетя Лохолт. До този момент не го бях забелязал, но той видя баща си и пришпори коня си към него. Издигна назад копието с единствената си ръка. Извика с омраза и връхлетя върху купчината уморени мъже. Очите на коня бяха побелели от ужас, но шпорите го тласкаха напред и Лохолт се прицели в Артур. Тогава Сеграмор грабна някакво копие и го хвърли в краката на коня. Животното се препъна в тежката дръжка и се строполи сред гейзер от пясък. Сеграмор пристъпи към мятащите се копита и замахна странично с тъмното острие на своя меч — кръвта на Лохолт бликна от врата му. Но точно когато Сеграмор отнемаше душата на Лохолт, един Кървав щит се стрелна напред насочил копието си срещу нумидиеца. Сеграмор извъртя меча, кръвта на Лохолт по острието му опръска Кървавия щит преди тъмният връх на извитото оръжие да потъне в плътта на ирландеца. Той падна, пищейки от болка, но тогава вик оповести, че Артур бе стигнал до Мордред и ние всички инстинктивно се обърнахме да видим как двамата мъже се изправят един срещу друг. Цял живот бяха трупали омраза един към друг.

Мордред свали ниско меча, после го вдигна над главата си, за да покаже на хората си, че иска Артур за себе си. Те послушно отстъпиха назад. Мордред, точно както в деня на своето провъзгласяване за крал в Каер Кадарн, бе облечен целия в черно. Черно наметало, черен нагръдник, черни панталони, черни ботуши и черен шлем. На места черната му ризница бе набраздена с бели ивици там, където остриетата бяха остъргали изсъхналия катран и бяха оголили метала. Щитът му също бе боядисан с катран. Единствените цветни петна по него бяха листенцата на изсъхналото клонче върбинка, което се подаваше от врата му и очните отвори на черепа, увенчал шлема му. Мисля, че беше детски череп, защото бе толкова малък, а очните отверстия бяха запълнени с парчета червен плат. Мордред пристъпи напред, накуцвайки с посукания си глезен и размахвайки меч. Артур също ни направи знак да отстъпим назад за да му направим място. Той стисна Екскалибур и вдигна сребърния си щит, чиято обшивка бе разкъсана и окървавена. Колко ли от нас бяха оцелели до този момент? Не знам. Четиридесет? Или по-малко, а „Придуен“ бе стигнала до завоя на речния канал и се плъзгаше към нас, призрачният камък сивееше на носа й. Платното й едва потрепваше на слабия вятър. Греблата потъваха и пак се издигаха. Приливът почти бе достигнал връхната си точка.