Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Песента завърши с див вой и още преди воят да заглъхне Кълхуч накуцвайки излезе пред нашата стена от щитове и разтърси копието си срещу врага. Нарече ги страхливци, плю на техния произход и ги покани да дойдат да опитат вкуса на копието му. Враговете го наблюдаваха, но никой не прие предизвикателството му. Те бяха раздърпан, но страшен отряд от хора, свикнали с убийствата, може би колкото нас, макар вероятно да не бяха толкова опитни във войната между две стени от щитове. Те бяха отрепките на Британия и Арморика, разбойници, престъпници и мъже без господари, които се бяха събрали около Мордред заради неговите обещания за плячка и жени за изнасилване. Минута след минута редиците им набъбваха, но новодошлите бяха изморени, с изранени крака, а и стесняването на ивицата ограничаваше броя на хората, които можеха да тръгнат срещу нашите копия. Можеха да ни избутат назад, но не можеха да ни обградят.
И като че ли все още никой нямаше желание да се изправи срещу Кълхуч. Той застана точно срещу Мордред, който заемаше място в център на вражия фронт.
— Ти си роден от една курвенска крастава жаба — викна Кълхуч на краля, — а баща ти бе страхливец. Ела да се биеш с мен! С мен куция! Стария! Плешивия! Ама не ти стиска да се изправиш срещу мен! — Той плю срещу Мордред и пак никой от хората на Мордред не помръдна.
— Деца! — подигра им се Кълхуч и им обърна гръб, за да покаже презрението си към тях.
Точно тогава един младок изскокна от вражите редици. Шлемът му беше твърде голям за голобрадата му глава, нагръдникът му беше от лоша мека кожа, а на щита му имаше процеп между две от дъските. Той беше млад човек, който трябваше да убие велик боец, за да спечели богатство и затова се затича срещу Кълхуч с вик, изпълнен с омраза, а останалите воини на Мордред го окуражаваха с шумни възгласи.
Кълхуч се обърна, приклекна и насочи копието си срещу чатала на младежа. Младокът вдигна своето копие с намерението да го забие над спуснатия ниско щит на Кълхуч, после нададе победоносен вик като заби острието надолу, но викът му се превърна в задавен писък, когато копието на Кълхуч тихо изсвистя и грабна душата на момчето от отворената му уста. Кълхуч, остарял в битки, отстъпи назад. Неговият щит дори не бе докоснат. Умиращият се препъна, копието висеше забито във врата му. Той опита да се обърне към Кълхуч и падна. Никой не помръдна. Кълхуч плю срещу Мордред и се върна при нас, а ние го приветствахме с радостни възгласи. Той ми смигна щом приближи.
— Видя ли как става, Дерфел? — викна Кълхуч, — Гледай и се учи.
Думите му разсмяха мъжете около мен.
„Придуен“ вече беше на вода, светлият й корпус се оглеждаше в блещукащата вода, накъдрена от лекия западен вятър. Този вятър донесе вонята на хората на Мордред — миришеше на кожа, пот и медовина. Мнозина от враговете сигурно бяха пияни, защото мнозина от тях нямаха кураж да се изправят срещу нас без да са пияни. Чудех се дали младокът, чиято уста и гърло вече бяха почернели от мухи, бе намерил в медовината смелост да излезе срещу Кълхуч.
Мордред придумваше хората си да тръгнат напред и най-смелите сред тях насърчаваха своите другари да вървят. Стори ми се, че слънцето изведнъж се бе спуснало доста по-ниско, защото бе започнало да ни заслепява; не бях усетил колко време бе минало докато Фергал ни проклинаше и после докато Кълхуч се подиграваше на врага, а този враг все още не можеше да намери смелост да тръгне в атака. Малцина тръгваха напред, а останалите се влачеха след тях, и тогава Мордред започваше да ги ругае, докато закърпи отново стената от щитове и после отново ги насърчаваше. Винаги е така. Иска се голям кураж да атакуваш стена от щитове, а нашата, макар и малка, бе добре подредена и пълна с известни воини. Хвърлих поглед към „Придуен“ — тъкмо спускаха новото платно и то увисна на рейката. Беше боядисано в кърваво червено и украсено с черната мечка на Артур. Кадуг бе дал много злато за това платно, но после вече нямах време да гледам кораба в далечината, защото хората на Мордред най-после идваха към нас и по-смелите подтикваха другите да тичат.