Господарят на войната

— Стена от щитове! — викнах аз. — Стена от щитове!

Викът ми стресна оцелелите от нашата малка войска и те се наредиха пред Артур. Притиснахме щит до щит и се озъбихме срещу враговете си, застанали над безжизненото тяло на Мордред. Мислех, че неговите хора ще се върнат да потърсят отмъщение, но те продължиха да отстъпват. Водачите им бяха мъртви, а ние все още стояхме предизвикателно изправени зад подредените си очукани щитове и те нямаха кураж отново да се срещнат със смъртта.

— Стойте на място! — викнах аз на стената от щитове и се върнах при Артур.

Двамата с Галахад махнахме шлема от главата му и върху ръцете ни се изля, събралата се кръв. Мечът бе минал на по-малко от пръст встрани от дясното му око, но беше счупил костта до окото и от раната на тласъци бликаше кръв.

— Плат! — викнах аз и един ранен откъсна парче от ленената риза на мъртвеца до него. Ние затворихме раната с плата. Талиезин я превърза с ивица откъсната от полите на неговата дреха. Артур ме погледна, когато Талиезин свърши и се опита да каже нещо.

— Не говори, господарю — помолих го аз.

— Мордред — промълви той.

— Мъртъв е, господарю, мъртъв е.

Мисля, че Артур се усмихна, и тогава носът на „Придуен“ се вряза в пясъка. Артур беше блед и по бузата му се стичаха струйки кръв.

— Вече можеш да си пуснеш брадата, Дерфел — каза той.

— Да, господарю. Ще си я пусна. Недей да говориш.

На кръста му имаше кръв, твърде много кръв, но аз не можех да сваля ризницата му, за да открия раната, макар да си мислех, че тя бе по-лоша от раната в главата.

— Екскалибур — каза ми той.

— Тихо, господарю.

— Вземи Екскалибур — каза той. — Вземи го и го хвърли в морето. Обещай ми.

— Ще го хвърля, господарю, обещавам.

Взех кървавия меч от ръката му, после отстъпих, когато четирима мъже, останали без рани, вдигнаха Артур и го понесоха към лодката. Те го прехвърлиха през борда, и Гуинивиър им помогна да го положат на палубата на „Придуен“. Тя направи възглавница от пропитото с кръв наметало, после клекна до него и го погали по лицето.

— Идваш ли, Дерфел? — попита ме тя.

Аз посочих с ръка към мъжете, които още стояха подредени в стената от щитове.

— Можем ли да вземем и тях? — попитах аз. — И ранените?

— Още дванадесет души — викна Кадуг откъм кърмата. — Нито човек повече. Има място само за дванадесет.

Рибарски лодки не дойдоха. И защо да идват? Защо трябваше да се замесват в убийства, в кръвопролития и лудост, когато тяхната работа беше да вадят храна от морето? Имахме само „Придуен“ и тя трябваше да отплава без мен. Аз се усмихнах на Гуинивиър.