Господарят на войната

Бяхме четиридесет и осем мъже, а Мордред водеше срещу нас повече от сто души, но щом видяха нашата стена от щитове, подредена и готова, те спряха. Някои от конниците на Мордред пришпориха конете си в плитките води на морето-езеро с надеждата, че ще успеят да ни заобиколят отстрани, но тук водата бързо ставаше дълбока, тъй като протокът минаваше близо до южния бряг. И те разбраха, че не могат да минат оттам, затова се смъкнаха от седлата, стиснаха щитовете и копията си и отидоха да се присъединят към дългата стена на Мордред. Погледнах нагоре и видях, че слънцето най-сетне бе започнало да слиза към високите западни хълмове. „Придуен“ почти бе на вода, макар че хората продължаваха да оправят стъкмяването й. Не след дълго, мислех си аз, Кадуг ще дойде, но по западния път идваха нови и нови копиеносци. Силите на Мордред нарастваха, а нашите можеха само да отслабват.

Фергал, вплел в брадата си лисича козина и малки кости, дойде пред нашата стена от щитове и започна да подскача на един крак по пясъка, вдигнал една ръка във въздуха и затворил едното си око. Прокле душите ни, обеща ги на огнения червей на Кром Дубх и на вълчата глутница, която броди из Прохода на стрелите Ерири. Нашите жени щели да станат играчки в ръцете на демоните на Анун, а децата ни щели да бъдат приковани върху дъбовете в Ардду. Прокле копията и мечовете ни и направи заклинание, с което да разтърси щитовете ни и да превърне червата ни на вода. Той пищеше заклинанията си и ни обещаваше, че в Отвъдния свят щяхме да ровим за храна в изпражненията на хрътките на Араун и ще утоляваме жаждата си като ближем жлъчката на змиите на Сефид.

— Очите ви ще са целите в кръв — грачеше той, — коремите ви ще са пълни с червеи и езиците ви ще почернеят! Ще гледате как изнасилват жените ви и как убиват децата ви!

Той спомена имената на някои от нас, и ни заплаши с невъобразими мъчения. А ние за да се противопоставим на неговите заклинания пеехме Бойната песен на Бели Маур.

Оттогава не съм чувал тази песен от устата на воини, а никога преди това не бях чувал някой да я пее по-добре от нас в онзи слънчев ден на тясната ивица пясък, обградена от морето. Бяхме малко, но бяхме най-добрите воини, които Артур някога е командвал. В тази стена от щитове имаше само един-двама по-млади мъже, всички останали бяхме опитни воини, закоравели в битки и свикнали на миризмата на кръвта, воини, които знаеха как да убиват. Ние бяхме господарите на войната. Сред нас нямаше слаб човек, нямаше нито един на който да не можеш да се довериш, че ще защити рамото ти, нито един, който да отстъпи от страх. А как пяхме този ден! Ние удавихме проклятията на Фергал, и силните ни гласове сигурно се носеха над водата и стигаха до нашите жени, които чакаха на „Придуен“. Ние пеехме на Бели Маур, който впряга вятъра в своята колесница, а дръжката на копието му е направена от цял ствол и мечът му посича врага, както сърпа реже магарешки бодили. Ние пеехме за неговите жертви, пръснати мъртви из житните поля и величаехме гнева му, оставил толкова жени вдовици. Пеехме за ботушите му, големи като воденични камъни, за щита му, подобен на скала от желязо и за украсата на шлема му, която стигаше чак до звездите. Ние пеехме, очите ни се пълнеха със сълзи, а сърцата на нашите врагове със страх.