Шпионите на Собек [bg]

— Господарю съдия! — възнегодува той.

— Скарабеят! — възкликна Амеротке. — Аритите не са ни изпратили тяхното предупреждение, макар винаги да го правят. Или поне не са го изпратили лично на нас — горчиво добави той. — Сигурен съм, че скарабеите се намират в домовете ни; заплахата е отправена срещу нас и семействата ни.

Валу незабавно повика един от офицерите си.

— Изпрати шестима войници — изръмжа Валу, — трима в дома на господаря Амеротке и трима в моята къща, за да проверят дали всичко е наред. Питай дали не са получили писмо или подарък, изобщо има ли нещо неестествено? Войниците да останат там до завръщането ни у дома.

Офицерът отдаде чест и побърза да изпълни нареждането.

Валу вдигна полите на робата си и енергично избърса потното си лице с тях.

— Клетата ми дъщеря — прошепна той. — Ако тези хиени я застрашат с нещо…

Амеротке цъкна с език и изплющя силно с поводите. Валу беше дълбоко разтревожен за единствената личност, за която го беше грижа на този свят. Обвинителят прекарваше всеки миг, в който бе свободен от официалните си задължения, с любимата си дъщеря, която наричаше истинското сърце на моето сърце. Амеротке остана спокоен. Норфрет имаше остър ум и беше много съобразителна, а пък Шуфой, независимо от настоящото му увлечение по магии и пророчества, винаги беше нащрек и реагираше своевременно при всяка опасност. Въпреки самообладанието му обаче непресекващият порой от проклятия, които Валу сипеше, задълбочиха тревогата и на Амеротке, докато си разчистваха път през гъмжащата тълпа в квартала на майсторите на саркофази, за да стигнат до храма на Нубия. Комплексът беше обграден от величествени стени. Стройни пилони, увенчани с флагщокове, се извисяваха от двете страни на огромните порти, строго охранявани от поделения на имперския полк на Изида. Те минаха покрай тях и влязоха на територията на храма, в която група сгради обграждаше централния параклис, посветен на Амон Ра от Тива. Амеротке бе посещавал това място и преди и докато другите храмове общо взето представляваха гора от бели и розови камъни и злато, храмът на Нубия беше уникален по своя облик. Повечето от постройките бяха в тъмни оттенъци — пълен контраст на онова, което Амеротке обичаше да нарича другото място на светлината. Но както и другите храмове, така и този на Нубия беше един мъничък самостоятелен град, с тучни градини, сенчести алеи и открити обширни вътрешни дворове, в които статуи и обелиски блестяха ярко на слънцето. Земята бе набраздена от множество специално прокопани канали, препълнени от бистра, искряща нилска вода. Те освежаваха и напояваха плодородния чернозем, специално внесен от Ханаан, за да се отглеждат на него пъстри цветя, зелени ливади, билки, храсти и тучната овощна градина с най-разнообразни плодни дървета. Оживено място беше това, тук се издигаха Домът на живота, Домът на миртата40, множество параклиси, канцеларии, градини и павилиони, пекарни и пивоварни, конюшни и хамбари, складове и ковачници. Свещеници си бъбреха с поклонници, дошли на посещение в храма. Търговци продаваха стоките си, а жреците на ухото бяха приседнали в сенчестите галерии в очакване на онези, които ще пожелаят да излеят душата си и да се покаят за някой грях или за обида на божествата. Хармонията се нарушаваше единствено от мученето на животните и писъците на птиците, събрани за вечерното жертвоприношение. Какофонията им почти заглушаваше припяването на хора, репетиращ химните си, както и подрънкването на систрата, докато хесетите упражняваха свещените си танци. Откъм конюшните и месарниците се носеха миризми, които се смесваха с острия дим от жертвоприношенията, както и със сладкия дъх на зехтин, парфюм и ароматен тамян. Тук Амеротке не чувстваше нито страх, нито лоши предчувствия. Самата Хатусу бе уверила храма на Нубия в своята любов, а първожрецът Куфу тържествено бе заявил на Божествената безсмъртната лоялност на своя храм независимо от това, което се случваше там, далеч на юг.