Детето на нощта [bg]

4

Ренерей поведе Ериан и Лиана в широк коридор, облицован с. дърво, по чиито стени бяха окачени картини. Продължаваше це­ли седемдесет крачки до обикновена двукрила врата, пред която на стража стояха елфи от Гилдията. Прозорците отдясно откри­ваха изглед към осветена от фенери градина. Щом видя какво има отвън, Лиана забрави страховете си и притича към най-близкия прозорец, омаяна от фенерите, които вятърът полюшваше.

- Колко голямо е това място? - промълви Ериан, застанала до дъщеря си.

Взираше се през клоните на дърветата към друга част от сгра­дата, отдалечена на стотина крачки.

- Не е лесно да се отговори на този въпрос - отвърна Ренерей. - Съществува още от времето на Разкола, а пристрояването не е спирало почти никога, дори когато е имало малцина обитатели. Май вече покрива по-голямата част от склона на хълма. Ако по­летиш да разгледаш отгоре, ще видиш всичко, стига да останеш в обсега на илюзията. Достатъчно е да ти кажа, че макар сега да е дом само на четирите, някога тук са живели около осемдесет.

- Но какво се е случило?

Ериан накара Лиана да се откъсне от прозореца и продъл­жиха край стари избледнели картини, на които бяха изобразе­ни горящи градове, многолюдни пиршества и лов на елени. Странна сбирка...

- Според мен са били нехайни в грижите за приемствеността и почти изпуснали момента. Както и ти знаеш, много трудно е да възпиташ истински последовател на учението. Скоро броят им за­почнал да намалява, защото някои не искали да прекарат целия си живот тук. Колкото и голямо значение да имало делото, воля­та за продължаването му отслабвала. Кой може да обясни това...

Стигнаха до вратата, която се отвори за тях. Затаиха дъх, щом зърнаха огромната тържествена зала в червено и бяло, ця­лата в полилеи и огледала. Но прахът подсказваше, че отдавна не се използва за празненства.

- Нека те ти разкажат останалото - рече Ренерей и ги поведе надясно през залата към невзрачна врата.

Почука и ги въведе в малка трапезария с ламперия и порт­рети на елфи. Около отсрещната половина край дълга маса се бяха настанили четири престарели жени. Говореха си, когато Лиана влезе, вкопчена в крака на майка си.

- Всичко е наред - прошепна ѝ Ериан, - аз съм с теб, а те са наши приятелки.

За пръв път можа да усети колко величави са Ал-Дречар. Изобщо не се съмняваше, че е застанала пред най-могъщите ма­гьосници в Балея. Лицата им издаваха умора от живота, но над­деляваше решимостта да продължат, да постигнат онова, кое­то щеше да осмисли многото преживени години. Такива щеше да ги запомни.

А наглед бяха просто елфиди на преклонна възраст, доста приветливи, макар и със сурови изражения, наложени от оскъдната плът. Ериан виждаше дълги бели коси, костеливи пръсти, мършави шии и пронизващи очи. Но когато една от тях заговори, гласът ѝ действаше като мехлем върху кървяща ра­на и уталожваше безпокойството.